Имам въпрос към Вас (част 3, последна)

Превод със съкращения през руски http://www.otango.ru/texts/rodriguez3.html
Интервюто е взето през 2012-та г. https://www.youtube.com/watch?v=HQJeIiiiVDw

Мика: Следният въпрос: в интервю с теб, публикувано в едно списание, ти казваш, че има много млади милонгероси в процес на развитие, и че сега на милонгите има много техника, но малко оригиналност. Няма това, което да отличи един от друг. В тази връзка, кой е този източник, това най-важно нещо, което липсва? Какво не достига на развиващите се милонгероси да станат истински такива?
Хавиер Родригес (Х.): Как да обясня… Например, червеният цвят – той е красив, нали? И зеления. И жълтия… Сега тези цветове като че ли изчезнаха. Сега не помня какво точно се получаваше при смесване на един първичен цвят с друг, помогнете ми. Например, ако смесим жълто и синьо, какво ще стане?
Залата: Зелено
Х.: Така, по-рано имаше синьо и жълто, ще дадем такъв пример. Синьо, жълто, синьо, жълто, имаше разлики. Днес всичко се смеси, и стана зелено. Идваш на милонга, и всичко наоколо е зелено. Не защото еднакво изглеждат, а защото еднакво танцуват. Цветът е същността на танцьора. Добре се вижда, че този момък, за да постигне това, което прави, е използвал син и жълт цвят. Вижда се, че не е искал да постигне първичния, оригинален цвят. Той е някаква смес. В резултат на тези смесвания това, което виждаме сега на милонга е, че всички са някакви „смески”, че са направени от огромен брой съставки и никой не представлява нищо конкретно. Красив, уродлив, крив, куц – все тая. По-рано беше друго - идваш на милонга, и пълно с цветове. Едни ти харесват повече, други по-малко, но бяха различни. Слушаха различна музика. Жените бяха различни, и всяка една бе прекрасна, защото се отличаваше. А сега на всички е наложен някакъв стереотип ли, прототип ли, че на естетично ниво всичко е станало „зелено”. Няма вече първични цветове, уникалност. А защо? Защото всички ученици ходят при всички майстори подред. Няма лошо, но когато си прохождащ в танго, трябва да си внимателен. Аз например, благодаря на Бог, тангото и татко, че той (баща ми) ме възпитаваше от първите крачки. Е да, имате няколко песо и днес уроците не са така скъпи, преди бяха по-скъпи. Сега са почти безплатни и хората идват с тела като гъби и попиват, попиват, попиват и понякога попиват даже и грешките на преподавателя, без да се усетят - защото не си дават сметка, че и той греши. И копират всичко, до самата сърцевина, заедно с нея копират и грешките, индивидуалността, маниера на придвижване, даже парфюма. Нещо в хората е изгубило своят цвят. Би било отлично, ако изменим това нещо, което в тази ситуация ни прави еднакви. Ние и така сме еднакви, мъже и жени, или не? Да се постараем да станем различни. Даже ако си ми ученик, искай да бъдеш различен, защото си далече от съвършенството, когато искаш да бъдеш като мен. Сам съм в неудобно положение, когато те правя такъв, какъвто съм аз. На ученика трябва да се каже: „Пич, единственият ти проблем е това, че в теб се е вселил един злобен, опасен дух - казва се Хавиер Родригес, изгони го от себе си!”. Говоря за мъжете. Мъжът създава стила. Жените, като правило наблюдават: „Така, значи, този танцува така, този така, и този – така”. И просто им е скучно понеже всичките наоколо са зелени (смее се). И изведнъж пристига някакъв китаец, разтърсва ги както следва, и те мислят „Ммм…” (смее се)
Въпрос: Казвал си, че е някак страшно да ходиш на милонга заради трафика, заради това, че хората не умеят да се движат. В тази връзка: как е било преди и какво, според теб, става сега, какво не достига или какво е задължително да стане?
Х.: Същото, за което говорихме по темата за стиловете в танго. Като че ли всички са сключили споразумение да са еднакви - този, който е бил червен, е попитал зелените „Кажете, какво направихте, че сте станали зелени? И аз искам да съм зелен.”. И зелените приятелски му разказали рецептата. И така всичко изглежда квадратно, структурирано, така че не става за гледане. А всъщност най-важното е просто това, да имаш уважение към останалите.
На дансинга… Разбирате ли, на масите и между масите ние сме приятели, познати. Целуваме се, прегръщаме се, питаме се как сме, как вървят нещата. Но когато преминеш границата и излезеш на дансинга, дружбата приключва. Да не би, ако съм ти приятел, да мога да се врежа в теб? Не. Само защото сме приятели, и ще си простим, да се блъскаме? Мисля, че трябва да добавим следното: нека всеки да си има цвят, да си го пази и развива, и нека другите да уважават това. Но знаеш ли какво? За да работи това, трябва мъжете да контактуват повече един с друг. В обятията на мъжа се намира жена, която, докато танцува гледа другаде и не знае какво става наоколо. И на краката си тя носи страшно оръжие, с което всеки момент може да извърши нещо ужасно, без да се усети. Така, ако мъжът не се намира в контакт с другия, който е пред него, и не работи в екип с него… Екипната работа е едно, приятелството друго. Когато караш кола по улицата, не искаш някой да се вреже в теб. И какво правиш? Управляваш по правилата в синхрон с ето този, който кара своята красива кола, и с този другия, който е зад волана на другата. Какво правиш в дадена ситуация? Ето това (дава знак с глава) Караш и правиш това. А на милонга ти не си в кола, и вдигайки ръце да прегърнеш, не си защитен… И да, нямаш броня. Това (показва дланта на дясната ръка) – е сигнал за стоп, а лакътя (показва) - никой не иска да се блъсне в него, в другия лакът също. Темата за позата в танго се състои в това, да обгърнем жената в сигурна защита. Ще я защитавам с гръб, ръка, лакът, другата ръка, другия лакът. Тоест преди да се блъсне в мен, другият ще се замисли и ако все пак се случи (катастрофи винаги ще стават), той ще се вреже в нещо активно и присъстващо (например лакът). Ако нямах лакти, ударът ще ме отхвърли. Но понеже виновният нищо сериозно няма да почувства, вие ще си продължите все едно нищо не е било. Как да не е било? Направо те убивам. Танцувам си, на седмото небе съм, и ти ме тряскаш внезапно. Ти ми провали цялата танда, развали танца, всичко! В очите ми ти си просто глупак, който на дансинга не контактува с останалите. Дамите в този момент спят, намирайки се на друго място. Мислят за това, да си поставят крака красиво, слушайки твоята музика, следвайки твоето тяло, всичко това. Тя се намира вътре в пашкул. Не отвън, следейки кой иска да я удари. Няма своя защита. Ние, мъжете, трябва да предотвратяваме неприятни ситуации. Ако мъжете не контактуват един с друг, те не работят заедно за тази цел. Именно ние, мъжете, създаваме ред, не жените. И това се изгуби - кой какво да прави. Например, жените мият чиниите, мъжете ги избърсват. Има роли. Нека се разберем. И никакъв мачизъм, просто ако пък мъжът мие, тя ще бърше. А на дансинга, ако вървиш напред, водейки партньорката си, ти си длъжен да си в контакт с този, който по-напред води своята. Това значи, че движейки се, ти си свързан с него, защото между него и теб е твоята дама. Същото за този след мен. Така аз не само защитавам своята дама, а и неговата. Не само аз пазя своята дама, а и човекът отпред. Така и се е танцувало на милонги, такива като „Regine” в „El Beso”, където е ставало така, че са танцували всички без изключение, вкл. хлебарките. Обикновено са били 500 души и единственото, което са допирали един в друг, е тъканта на дрехите. Преди да се блъсне, всеки е спирал, защото е пазил усещането на своята, твоята и на жената с човека отзад. Той жертва своите усещания, за да не провали тези у другите. Сега цари пълен безпорядък. Светофари ли няма, огради ли. Като че ли са раздали безплатни шофьорски книжки на всеки желаещ. Заповядайте моля, всички на дансинга. Но това не е така просто. По-рано, за да те пуснат, е трябвало да умееш да танцуваш. И това е включвало много неща. Не просто да можеш „сандвич”, не. Това е умение да се придвижваш. Преди, когато попаднеш на дансинга, си изпадал в паника, защото всички останали като че ли са се извисявали над теб, като някакви великани. Естествено това е внушение, в реалността това често е било някакво старче, да го духнеш и ще падне (смее се). Това е било, заради израза на лицата им, говорещ сякаш „Ако ме докоснеш, ще си спомниш целия живот като на кино. Краката ще ти отрежа. И нищо няма да те спаси.” (смее се). Не, изобщо не можеш да си представиш как беше.
Добре, да се върнем към това, за което говорех преди малко. Нека да не разваляме основните правила. Има неща, които не трябва да се променят, които трябва, дори минимално, но да се съхранят. Например, това кодиго, за което разказах. А сега, отиваш на милонга и искаш да потанцуваш, и гледаш, жени водят. Пълен кошмар. Да предположим че, танцувайки след такава двойка, и става стълкновение - твоята дама се обръща, вижда друга жена и започва „Ах ти, дрипо, това и това … гледай къде ходиш!” Какво да правиш, като няма друг мъж? И в този смисъл е ужасно. Не става въпрос, че жени не могат да танцуват с жени. Но жена, която „обува панталон”, за да води на дансинга, трябва не само да може да ходи в ролята на мъж технически, но и да умее да се придвижва, намирайки се в контакт с другите мъже, с цялото уважение към тях. Същото като жените зад волана. Кой най-вече шофира? Мъжете. Ако жената иска да е на кормилото, трябва да се почувства като мъж, в смисъл да бъде в контакт с останалите - ето, ОК, момчета, аз с вас съм във връзка. А не да си кара безпардонно като „Аз съм жена! Извинете! Долу мачизма!”. Не. Не е въпрос на мачизъм или феминизъм. Добре ли обясних? Момичета, ако ще танцувате с момичета, то тази, която води, в този момент трябва да е мъж. И точка. Със съзнанието за много неща.
Пепа Паласон: Въпрос от Португалия, от Йоланда, че ще ме убие, ако не го задам. На представление, какво предпочиташ да танцуваш, хореография или импровизация и защо?
Х.: Нищо не разбира тя (смее се). Ама разбира се, че импровизация. Поддръжник съм на танго импровизацията. В миналото съм правил огромно количество хореографии. Те съществуват за сцената, и този, който ги прави, трябва да влезе в едни определени рамки според постановката, за да се получи нещо… Но в момента аз танцувам импровизация, сто-процентно танго.
Пепа: Към следващия въпрос… 
ВЪПРОС: По повод на музиката: каква е разликата според теб, между това, което си чувал по-рано на милонги, и това, което е сега. Как я чувстваш, как танцуваш… Да кажем така, имало ли е определени правила, и дали тези правила са уместни сега?
Х.: Така, моля за малко мате… (смее се) Ще се постарая да отговоря, но искам да бъда правилно разбран. Защото твоят въпрос е важен и наболял. Ще отговоря като Хавиер – как аз го виждам, как беше преди. Дотук отговарях, че сега си е сега, дайте да живеем тук и сега и да се радваме на което. Харесвам танго. Всяко танго. Чак до най-ужасното. Щом е танго, то ми харесва. Но вкъщи, аз избирам какво да слушам, и пропускам това, което не дотам харесвам. Но ако тези не дотам любими мелодии пускат на милонга – това е нормално, понеже е милонга и не ти решаваш. Но по-рано, искам да го знаете (а много от вас вече знаят навярно), имаше танга, които човек слуша вкъщи или по радиото. Това е музика, която никога преди не се използваше за танцуване. Тази, най-общо танцуваема музика започнаха по някое време да пускат и на милонгите… Да кажа веднага, че имам предвид милонгеросите, за тези, желаещи най-доброто. Не защото останалата музика за нищо не става. Не. Не искам да кажа – това е лошо, ужасно, направо не съществува, дайте с помията да изхвърлим, не. Но ако правиш милонга и тя започва в 11 вечерта и в 4 свършва, трябва да пуснеш 4-те главни оркестъра – Пулиезе, Ди Сарли, Тройло, Д'Ариенцо. Забравих ли някой? От главните? Четири? От тези, които пускат? Аха, четири главни. Между тях ти вмъкваш Биаджи, валсове, също милонги. Длъжен си да включиш Д'Агостино и да предположим, Тантури. Има потресаващи оркестри. Но четирите главни ти ще пуснеш на всяка милонга. Те имат и подвидове. Най-силни са инструменталите им, но и при тях, и при Ди Сарли и Пулиезе и Тройло и Д'Ариенцо, има певци, което внасят разнообразие. Така, отначало, пускат инструменталния Д'Ариенцо, но с успех може и Д'Ариенцо с Ечаге (Alberto Echague) или Д'Ариенцо с Мауре (Hector Maure). Инструментален Ди Сарли е задължителен, ако такъв няма на милонга – то това не е милонга. Но също може да се чуе Ди Сарли с… Руфино (Roberto Rufino). Няма как да сгрешим с това. Може Ди Сарли с Дуран (Jorge Duran) (кръсти се). Също Ди Сарли с Подеста (Alberto Podesta). Отлично. Сега обаче, на милонги не пускат нито един от тези варианти Ди Сарли, а вместо това Ди Сарли с… Помар (Mario Pomar). И един друг… Помар и друг... Засягал съм тази тема нееднократно в последно време. Най-общо, с други певци. Ах, да, спомних си, с Флорио! (Roberto Florio) Това, не е лошо, те имат класа, да. Но милонгерото все си мисли: защо да танцуваме Ди Сарли с Помар и Флорио, след като може с Подеста? Или Дуран. Или Руфино. (смее се) И така, вечен е въпросът, какво да пуснем? И сега хората се опитват да наложат на мода неща, които не могат да са модерни, защото няма как да бъде модерно това… как да обясня по-добре… това, което вече съществува. Те просто отново го вкарват в обръщение. Това са неща, които просто изтупваме от праха. По-рано Ди Сарли с Руфино, сега Ди Сарли с Помар. Милонгерото обаче не е доволен. Не че това ме безпокои кой знае колко. Ако аз избирах, бих избрал варианта с Дуран. Защото харесвам Дуран, Подеста, Руфино. Не ме безпокои това, че пускат други певци, но някой път ме дразни това, от какви подбуди го правят. Лично мое мнение. Понякога хората просто искат да са против течението, против утвърденото, и само заради това. И това не е хубаво, защото тангото е напълно открито и никой не може вече нещо да изобрети. Единственият, който може да пусне нещо ново - това е този, който открие нещо действително ново. Танго вече е напълно изобретено и прослушано. Единственото, което остава за диджей да направи – това е да подкани хората да танцуват на музика, която харесват. Не можеш да ги накараш да танцуват на музика, която ти харесваш. Най-важното в занаята. И е хубаво, ако ти, като диджей, като фокусник омагьосал аудиторията, бъркаш в сандъка, вадиш нещо нестандартно и бац, пускаш го. Но трябва да го правиш майсторски, а не грубо да налагаш уж новост, използвайки нещо, което вече е било отдавна изпробвано и всъщност е доста старо. Разбира ли се за какво говоря? Ясна ли е основната мисъл? Едно време имаше много силен бум в популярността на един оркестър, дето много ми харесва. Всъщност даже два. Единият беше Фернандес Фиеро (Orquesta Tipica Fernandez Fierro) и изпитвах див възторг, когато пускаха цяла тяхна танда. Защото това не беше Пулиезе, не беше Тройло и не Ди Сарли, беше нещо ново, хора. По такъв начин се отделяше време и за днешната музика. Ни един диджей при това не правеше нещо революционно ново, просто пускаха нещо съвременно. Вторият оркестър беше Ел Аранке (El Arranque) c Ариел Ардит (Ariel Ardit).
От залата: Прекрасен оркестър!
Х.: Да, цяло оркестрище! Певци с тях бяха Ариел Ардит и Лидия Борда (Lidia Borda), които пееха така, че, Боже мой…
От залата: Но виж, сега идваме на милонга и не чуваме ни Фернандес Фиеро, ни Ел Аранке…
От залата: Нито пък Лос Косос (Los Cosos de al Lao)...
От залата: …пълно е с оркестри, които са много добри, но… обожавам Ди Сарли, но все пак…
Х.: Да, това не е добре. Хубаво е, когато диджеите наблягат на тези оркестри, които и без това трябва да пуснат, за да се държи милонгата на тези стълбове. Но между тях те могат да пуснат една такава танда. Просто танда с нещо съвременно. Някоя Лос Косос, Фиерро, Аранке и, не знам… подскажете ми още какво. (смее се) Да-да, и Секстето Милонгеро (Sexteto Milonguero). Така отдаваш дължимото и на съвременната музика.
Въпрос: А дали преди диджеят е бил главен герой на милонгата, питам, защото сега е модерно да заявиш с патос „Да, аз съм диджей!”? Нали винаги е имало хора, занимаващи се с музиката?
Х.: Да, да. Диджей имаше… Но гледай, ще обясня. Казваха ти: „Ще има милонга”. На някое хубаво място или просто милонга, която вече е супер-мега-хипер-известна. Например „Regine”. „В сряда ще има милонга в Regine”. „А, готино! И кой ще пуска музиката?”. „Карлитос”. „Тва е, отиваме”. Тоест ти не питаш, кой е организатор. Питаш за музиката и това е. Това беше гаранция, че нещата ще минат добре - защото този момък ще подкачва и подкачва настроението цяла нощ, пускайки, пускайки, пускайки музика, и няма да има нито една танда, която да не ти хареса. А не това, което ще ти извадят от сандъка, да ти го пускат, защото искат да го наложат на мода. Не е добре така. Хубаво е, когато човек знае, в какъв момент да вземе нещо от сандъка, и да го метне в залата с ей такова леко движение (показва), по такъв начин, че с една лоша танда да не убие настроението за цяла нощ. Бях диджей преди да почна да танцувам. И сега, ако говорим за гъвкавостта на съвремието – искаш да пуснеш Ди Сарли с Флорио? Ди Сарли с Дуран? С Подеста? Пусни танда с четири различни певци. Ако те са един от друг по-добри, защо да се инатим, и щом сме пуснали Ди Сарли с Подеста, то всичките четири танга трябва да са само с Подеста. Не е лошо да сме гъвкави. Харесваш Флорио? Едно танго – с Флорио – за теб. Едно – с Подеста – за него. Едно – с Дуран – за мен (смее се). И всичко се нарежда като резултат по добър начин, защото излизам от милонгата и дори диджеят да не ми е пуснал цяла танда с Дуран, доволен съм и от това едно парче с него. А пък и това, че ми се получава настроението най-добре с Дуран, не значи, че не обожавам този оркестър и не танцувам с удоволствие дори и да са с друг певец, без да се разваля крайния резултат.
П.: Имаме време за едно кратичко въпросче и ще завършваме…
Х.: Уууу…
От залата: Не, не става!
Х.: Можем след това да останем още? Както след края на предаване по телевизията, ще изключим камерата, че сега това се предава по цялата планета (смее се)
П.: Въпрос от Лети Куева, от Мексико…
Х.: Ааа, Лети от Мексико, да-да.
П.: …такъв въпрос: доколко е важна, според теб, скромността в тангото? (какво, според теб означава да си скромен в тангото?)
Х.: Не е нужно да си скромен! (смее се) Скромност? Ох, Боже, странен въпрос, дали ме пита като танцьор или като милонгеро или как…
От залата: Като Хавиер.
Х.: Да… Работата е в това, че понякога така ми задават въпроса, като Хавиер... Така и ще отговоря, като Хавиер, не повече от това. Наистина, дали у някого има или няма вътрешно високомерие, надменност, то все пак той не може да бъде само скромен. Невъзможно е всичко да е бяло. За да познаваш добре бялото, трябва да знаеш какво е черното. Да не се фиксираме в нито едното превъплъщение и да не позволяваме то да ни запълни изцяло. Скромен човек съм. Харесвам тангото, но хората от тангото аз подбирам. Не ги харесвам всички тези от тангото. Тези нощни, странни, мрачни хора и тези странни нощи, в които нещата са далеч не само в розов цвят. Но харесвам тангото. Тангото аз откривам за себе си всяка сутрин, когато се събуждам, пускам Гардел и пия мате или пък Д’Агостино и пия мате, или мога цялото утро да пия мате, да слушам Д’Ариенцо с Ечаге. Има танго за вечерта, има танго за деня и танго присъства в моя живот през цялото време, и в такси да седна, и там има танго. Всеки човек избира за себе си хората от тангото. И с някои от тях, които са в сърцето ти, създаваш нещо като собствено семейство. Много от тези, които сега са в залата, живеят в моето сърце, в мен, като скромен човек; това са те, от които е съставено моето семейство, скъпи за мен хора. И с тях аз се запознах на милонги, чрез тангото, благодарение на тангото. Но понякога е необходимо да си надменен и високомерен, за да се справяш с тези, които се опитват да оказват натиск на невербално ниво. Невъзможно е да си някакво растение, магданоз някакъв. И под слънцето, и под луната, и на милонга. На милонга, ако не си подготвен, ще те одерат, ослепят и счупят краката. И милонгите са прекрасни именно затова, че съдържат неща, показващи че сме хора. Зарази определени, не е ли така? (смее се) Ние сме прекрасни и ужасни, добри и лоши, лъжа е, че има скромни хора и нищо повече, хора, в които няма нищо вътре. Всички ние вътрешно се борим с този кучи син, и всеки иска да стане по-добър като личност, като човек. Но всички ние знаем, че вътре в теб присъства и Ева, и истинска развратница (към една от девойките).
От залата: Естествено.
Х.: И точно затова ти си богиня, ти си прекрасна. Защо? Именно защото всяка сутрин ставаш и мислиш как можеш да станеш по-добра. Точно така мисля. Всички трябва да търсим способ да сме по-добри. Има хора, които не го могат, защото са унили и меланхолични, от това им е зле, нещастни са, а когато си нещастен, ставаш недобър човек, надменен, високомерен, насочен към това, да накараш тези, дето са като магданоз, да се почувстват зле, ти ам-ам и ги изяждаш. В този случай магданозът също трябва да има високомерие и надменност, сила, за да спре тези посегателства. Трябва да се оцелява, и не само на милонга, нека отговорим на Лети именно така, доколкото скромността трябва да се уравновесява с надменност и високомерие, вътрешно да поддържаме този баланс. Не си струва да имаме повече високомерие и по-малко скромност, необходимо е да има еднакво количество. Точно благодарени на това високомерие, тази позитивна надменност, ти можеш да общуваш с хората – и с тези, които те обичат и с тези, които не те обичат. Ако в мен нямаше част от това високомерие, най-вероятно аз нямаше да мога да общувам с много хора, мислейки: „Не, не, аз съм много скромен, не мога да говоря с всички тези хора“. Не. Аз съм скромен и ще танцувам за хората, като мен, за моите обични, но също, с определена доза високомерие, ще мога да танцувам и за всички тези, които не ме обичат. Не ми харесва фалш от типа: „Скромен съм, скромен!“ Това го разправяй на баба си, не го вярвам аз. Не, скромността трябва да се уравновеси с тази дивотия, която също имаш в себе си, нито една от тях не трябва да надделява, защото ако това стане, изглежда фалшиво, неестествено, ти преставаш да си сам себе си.
От залата: Че кой не те обича, Хавиер? От никого, нито веднъж не съм чула: „Хавиер не ми харесва“. От никого.
Х.: (смее се) Възможно е, но аз говоря най-вече за работата над себе си, вътре. Както казах по-рано… и в днешната беседа също, също ще кажа още нещо, което сега не съм. Ако ми харесва тангото, не вземайки под внимание хората от тангото, мога да дойда на милонга, да звучи танго, и да няма нито един човек, сам съм на дансинга, и при това да съм най-щастливия човек, защото ме има мен и тангото. Но няма да мога да танцувам. Защото инструментът, който ми трябва, за да съм щастлив, е жената. Ако харесваш тангото и обичаш жените, теб ще те обича цялата планета. Да, понеже ако те обичат жените, то край, проблемът решен! (смее се) И много не те интересува, обичат ли те мъжете или не. Знаеш ли защо? Защото мъжете винаги следваме жените. Тангото е в ръцете на жените. Защото вие, жените, знаете, че няма да можем да танцуваме без вас, и обратното също. Мъжът е този, който създава стила, мъжът трябва да твори някаква хореография, някакъв рисунък под звуците на музиката. Да предположим: Канинг, свири Тантури и аз съм на пода сам – аз съм като без крака, без сърце – трябва ми девойка, жена, за да мога да създам нещо. Жената – не е тя, която създава, мъжът прави тази хореография. С кого? С този инструмент, който се явява жената. И тя също мисли, също чувства, в нея също пулсира кръв по вените. Тя допълва този, който танцува, и така се ражда нещо несравнимо. Във всеки случай, няма как да има никакви грешки, защото всичко това е творение на двамата, както създаване на дете. И това е прекрасно!
П.: Хайде за край на нашата беседа да направим кратка серия въпроси и отговори. Не правим това, защото записваме с камера; така или иначе ние го снимаме, но не за да направим филм.
Х.: Вижте как ме омайва (смее се)
П:  Не, не е съвсем така.
Х.: Не, не! Това много ми харесва! (смее се) Но хайде първо аплодисменти (аплодират).
П: Задавам ти кратки въпроси, на които ще даваш бързи отговори.
Х.: Бързи отговори? Уфф (смее се). Никак не умея да давам бързи отговори.
П: Започваме! Танго?
Х.: Una Fija
П: Оркестър?
Х.: Ди Сарли
П: Певец?
Х.: (смее се) Направо ме убиваш. Флорентино (Francisco Florentino)
П: Кумир?
Х.: Чакай малко да помисля. Обезателно в тангото ли? Ок, ок, в тангото. Баща ми.
П: Дансинг?
Х.: Имам два любими. Канинг. Канинг заради танцовия под, разбирате ли? Канинг заради пода, а заради енергията – Съндърланд, където подът е просто кошмарен, но това е най-хубавата милонга на света.
П: Мечта?
Х.: Каква мечта? Не зная... Да се случат в живота всички тези глупости, които наговорих сега (смее се).
П: Най-голямото ти достойнство?
Х.: (закачливо, с тих глас) Скромността (смее се). Най-голямото ми достойнство... Не знам. Има много хора, които ме познават и е възможно да кажат, че съм се променил. Но според мен, когато Господ е раздавал търпение, съм бил първи на опашката.
П: Най-лошото ти качество?
Х.: (шепнешком) Високомерието (смее се). Недостатък... (смее се) Харча всичките си пари. Не умея да спестявам. Това е недостатък.
П: Това, от което най-много се възхищаваш във всеки танцьор?
Х.: (смее се) Ако танцува, танцува. Това е, което ценя най-много.
П: А какво не понасяш?
Х.: Ако не умее да танцува.
П: Танго, валс или милонга?
Х.: Танго.
П: Бански или шорти?
Х.: Бански (смее се). Бански или шорти… Ама че въпрос…(смее се)
П.: „Los Mareados“ или „Poema“?
Х.: „Los Mareados“.
П: Отгоре или отдолу?
Х.: Харесвам средата (смее се). Учудени ли сте? (смее се)
П: На милонга: Просто излизаш или излизаш с кръстосване?
Х.: В каква ситуация? Танцувайки милонга или на милонга?
П: На милонга
Х.: Кръстосвам.
П: Ди Сарли или Д'Ариенцо?
Х.: Ти вече ме пита....А, не....
От залата: Вече те питаха за оркестър, а сега въпросът е кой от двамата предпочиташ?
Х.: Да-да. Д’Ариенцо. Д’Ариенцо ми харесва. Нека е Д’Ариенцо.
П.: Чичо или Копес?
Х.: (смее се) Мисля, че ще избера Чичо, защото него го познавам повече. С Копес не се познавам.
П: Най-добрият съвет, който са ти давали някога?
Х.: О, тук трябва да помисля. Даже не знам, на ум ми идват най-простите неща. Мисля, че най-добрият от всички беше, надявам се да успея да предам идеята: Когато се раждаш, се раждаш малко момченце или дете. Когато някой се ражда акушерката казва: „Роди се момченце“, а не „Роди се човек“. Най-добрият съвет беше: „Старай се всеки ден да бъдеш по-добър човек“.
П: И сега за финал, съветът, който ти би ни дал днес?
Х.: Всичко, за което говорихме днес, практически всички отговори на въпросите. Не ставайте да танцувате, ако не сте почувствали това, ако не сте подгрели сърцето си. Ако сте отишли да танцувате - танцувайте, позволете си, ако го правите от сърце. Ако чувстваш дори движението, което си направил лошо, ще изглежда добре. И никога не казвайте „да“, когато сте длъжни да кажете „не“. „Не“ е по-важно от „да“. Научете се да казвате „не“. В много ситуации. Не само на човека, който ви кани да танцувате. Научете се да казвате „не“ на себе си, например: „Повече няма да правя това“, „Няма да си простя това“, „Повече няма да общувам с този лош човек“, научете се да казвате повече „не“. Живеем в епоха на някаква революция, когато отговорът на всичко е „да“ - искам да си позволя да направя това, искам да направя онова. През цялото време „да“, какъв ужас. Не, трябва да умееш да казваш „не“.  „Не“ те освобождава. Например тя не иска да танцува. Обаче момчето я кани и тя се съгласява. В тази ситуация тя сама си вреди, като не се е освободила. Освен това тя ще прецака тандата на това момче, а в края на краищата той иска да потанцува с нея. Тя ще се изправи пред него със своето скрито „не“ и ще прецака тандата, разбирате ли? „Не“ често спасява тангото. Да, то го спасява. То съхранява възможността за теб да изтанцуваш истински една танда и да отидеш да си легнеш. Сега резюмирах тези три-четири момента. Важно е чувството,  важно е да живееш в танго, с любов, техническата страна не е така важна. Вечно първа е тази тема за техниката, витае във въздуха, някакви ужасни прототипи, които са толкова силни, че всеки е забравил за себе си. Жените забравиха как да бъдат жени в тангото. Те или са милонгери, или танцьорки. Не жени на дансинга. Това е за съжаление.
П.: Аплодисменти за изпращане (аплодисменти).
Х.: Следващият път тези, които задавахте въпроси, заповядайте пак. Тези, които не зададохте, няма да ви поканим (смее се)

Перевод на русский язык Ильи Семочкина
Превод на български, К. Стоянов, Т. Клисурова