Зона на комфорт

"Съществува един термин в психологията, който е широко разпространен за онова състояние, при което хората свикват да вършат едни и същи неща, по един и същи начин и се чувстват щастливи от този факт. Това е т.нар. „зона на комфорт“. Според специалистите обаче именно това привидно спокойствие отдалечава хората от успеха."

Днес се замислих върху това, и правейки паралел с обучението по танго, ми хрумна да напиша няколко думи тук. Винаги съм се учудвал, защо обучението по танго е толкова безрезултатно, дори и учителят да е компетентен, което от своя страна е рядкост. Ще дам примери от моята практика:

Пример 1: Частни уроци на двойка начинаещи
Бяха много сериозни, веднъж седмично, почти без да пропускат, в продължение на 3-4 месеца. Аз, естествено, наблегнах на ходенето, верен на убеждението, че начинаещи или не, без ходене са заникъде. Първо без музика, а по-късно опити за ходене в ритъм. В началото като че ли нещата тръгнаха нормално. Но твърде скоро просто ударихме таван. Всички опити да се напредне се проваляха. Защо? Заради следният факт - идват те в началото на един типичен урок, и почват да загряват, танцувайки. Аз ги наблюдавам, и решавам кое е най-належащо да бъде работено и коригирано. При конкретната двойка това почти винаги беше схванатост, мудност, тежки движения. Проверявам дамата, раздвижвам я, обяснявам ѝ как да стои, така че крачката да започне лесно, без да се налага кавалерът да прави големи усилия. Веднага се наблюдава частичен резултат, достатъчен на този етап. Почват те пак, гледам кавалерът прави някои грешки. Ок, карам го да ме води, и му обяснявам как да го прави по-добре. После опитваме с дамата. За момент е като че ли по-добре, но минути по-късно пак са схванати и мудни. Пак проверявам дамата, тя пак стои като потънала в пясък. Оправям пак нещата, и пак с кавалера. А той междувременно забравил какво съм му казал, и пак прави същите грешки. И хайде отначало. Някаква невидима сила разрушаваше това, което се опитвах да градя.

Пример 2: Уроци с група в Танго-Работилница
Успях да постигна аржентинско ходене с двама от учениците. Отидохме веднага след това на милонга. Те започнаха да танцуват заедно. Изглеждаше много добре, но . . . всеки следващ танц беше по-зле от предишния. За 5-6 танца всичко изчезна. Къде отидоха знанията, които уж бях им предал?

Пример 3: Замествах Васил в "Петела"
Не успях да бъда полезен за повечето хора, твърде радикални им се видяха моите инструкции. Но една двойка, сега преподаватели, успяха да влязат в техниката на аржентинското ходене. И какво? Ами нищо. Оттогава не съм ги виждал да ходят така. Не запомниха, въпреки че успяха да го направят.

Пример 4: Вчера, "Before&After"
Позволих си да едно напътствие по време на танца, отнасящо се до начина на проекция и стъпване. Веднага чувствително подобрение. Моментално. Започна да ми прави удоволствие просто да си ходя напред. Но . . . след танц-два нямаше и следа от това подобрение. Пак всичко отиде "на кино".

Заради ситуации като горните, тотално се отчаях да бъда учител. Всичките ми знания са безсмислени, след като не мога да ги предам на други. Мислейки върху причините, стигнах до извода, че една от тях е точно този психологически механизъм относно зоната на комфорт. Хората в България си крачат някакси по дансинга, никой нищо не им казва, даже в много случаи ги хвалят. Каква е тяхната мотивация да научат истинско танго (разбирай това, базирано на добро ходене)? Мотивацията бива положителна, или отрицателна; морков или тояга. Морков, това би било прекрасното усещане, което правилното ходене би донесло в танца. Но те не го знаят това усещане . . . Друг мотив, ако имаше двойки, които да дават пример на останалите, тогава щеше да има поне у някои стремеж към по-добро. Относно тоягата, това би могло да бъде присмехът на останалите. Но кой на кого да се присмива, като всички са от един дол дренки? Единственият мотиватор, най-често в ролята на дразнител, съм аз. Нормално е това да не е достатъчно.
Аржентинското ходене е всъщност много близо до естественото. И точно затова всичко леко и неусетно се плъзга обратно към това, което човек е правил десетки години, в зоната на комфорта на нормалното ходене. Въпреки че дамата ходи назад, тя също се стреми да ходи назад по начина, по който човек го прави за 1-2 стъпки в нормалните ситуации, когато това се налага.
Изходът? Не виждам такъв за 99% от хората. Те не че го търсят този изход, изобщо не знаят и даже не подозират нищо. Да се научи да ходи би успял само човек, който истински обича този танц; има необходимият усет да разбере, че аржентинците ходят по различен начин, съвсем не случайно; интелектът да разбере и запомни какво му се преподава (от преподавател, който знае как се ходи); постоянството да подчини тялото си да излезе от зоната на комфорт и да изпълнява крачките по преподаденият начин, докато усети новата зона на комфорт, която е правилното ходене. И не на последно място, смелостта да бъде различен от останалите. Иначе, както съм се изразявал неведнъж, ще си шляпа щастливо в блатото.