Имам въпрос към Вас (част 2)

Превод със съкращения през руски http://www.otango.ru/texts/rodriguez2.html
Интервюто е взето през 2012-та г. https://www.youtube.com/watch?v=Dt0RTMr-pDM


От залата: Имам въпрос …
Хавиер Родригес: Как се казваш? Откъде си?
Из зала: Ромина от Неукена. Въпрос: Да се върнем към теб, баща ти, и към това, как си започнал да танцуваш. Кога почувства, че от всичко това ще се получи твоя професия, какъв съвет ти даде той? Или просто те остави сам да създаваш кариера, пуснал те е да летиш?
Х.: (замислено) Да, той …
Пепа: Но той (Хавиер) няма как да си признае …
Х.: Не съм го казвал (смее се) Виж, би било любопитно ... Той ми каза: „Ти си ми син и аз искам да танцуваш. И че сам си го избрал ми харесва”. И му се прииска да ми препоръча първото танго, което да изтанцувам. Сега мога да кажа, че на това дължа много в моя живот, той като да ме благослови с това танго. Това изпълнение беше в крайна сметка мощно критикувано от много милонгероси, които му казваха: „Как можа да го насочиш да танцува Bahia Blanca на Ди Сарли? Направо му уби кариерата. Та той току-що започва ... Какъв ужас, да му натрапиш Ди Сарли ...” (смее се) Да, защото това беше на милонга, и го гледаха милонгеросите от старата гвардия. Татко ми каза: „Искам да танцуваш това танго, но да кажеш пред всички, че е твой избор”. Той бе този, който ме подготви. После, с течение на времето, той ме съветваше и учеше на много неща - на това, което разказах на Лаура. Кодигос - правилата на милонгата. Когато си възпитан и ги знаеш, на милонга не откриваш някакъв непознат свят, а едно ново семейство, с което се срещаш в събота вечер например. Баща ми ме учеше на много неща, като да не натрапвам своите мисли на другите, да не задавам излишни въпроси, да не копирам: „Да, разговаряй с хората, слушай какво говорят, но не задавай въпроси от сорта на «с какво се занимаваш?» или «коя е девойката, с която дойде тази вечер?»” (смее се) Ако твоя въпрос е относно технически съвети, то откровено казано, той не се престараваше в това отношение. Той ме научи да танцувам, не ми казваше „Сложи крака така, ръката иначе, а тялото ...”.  Не. Подчертавам, че ме научи конкретно да Танцувам. Разбира се, с течение на времето добавях това-онова към танца с негова помощ, но то беше, защото аз го исках. Гледах другите, и исках да науча нещо ново. Но той ме научи да Танцувам, ни повече, ни по-малко. Не ме учеше на крачки, на очо или „сандвич”. Нямам такъв спомен. Той е този, въвел ме в света на танца, научил ме да наблюдавам танца у другите. Хора, аз съм виждал такива танцьори, че и до сега не мога да повярвам в това. Например… Знаете ли Грасиела Матера?, организатор на милонги в Съндърланд? Видях изпълнение на тази жена, танцуваща с мъжа си. Няколко дена преди това ги наблюдавах на практиката на баща ми, да работят над някакъв нещастен „сандвич” - ставаше прилично, не повече. И татко ми каза: „Гледай, този мъж е три пъти по-стар от теб. Забележи, че нищо не си измисля”. А на милонгата, когато видях изпълнението им, не можах да повярвам - толкова много и така качествено изпълнени елементи в танца. Седи ми в главата това, невъзможно е да забравя. Беше на неговия рожден ден. Поканиха го на дансинга и той танцува така, сякаш това прави, откакто се е родил. Танцуваха на „Еманципация” и изглеждаше все едно е хореография, над която са работили цял живот.
П.: Имаме въпрос …
Искам да попитам две неща: В кой момент ти избра тангото лично за себе си, не под влияние на баща си? И второ, каква беше първата прегръдка в танца с Жералдин?
Х.: Ако правилно съм разбрал въпроса, то отговорът е много прост. Когато той разбра, че тангото ми е интересно, той се зае с мен. Вече разказах, че отначало той не го правеше. Не се намесваше, чакаше сам да клъвна, хубаво да се закача. И когато се случи, той се захвана. Слагаше ме на стола пред телевизора и ми показваше видеозаписи. Държеше ме пред екрана по два часа да гледам милонгероси, половината от които още тогава беше измряла, но има такива, живи и досега. „Виждаш ли, това е Порталеа, това Чино, а това, Ел Турко”. И „Виж, този умря преди 30 години, а този пък …” Назоваваше ги по прякори, имена и фамилии. За такива тангери като Ла Руса, стопанката на Канинг, La Gallega, всички ми показваше…
От залата: А на колко години беше тогава?
Х.: 18-19.
От залата: Значи вече като възрастен …
Х.: Така е. Той искаше да се потопя във всичко, чрез видеото. Случваше се и той забелязваше, че след известно време ми ставаше скучно, изключваше ми се мозъка: „Татко, това не ми харесва, това е ужасно”. Не че вече не бях вече заразен от духа на тангото, и от музиката му. Ди Сарли, Пулиезе, Тройло – всичко това ми харесваше. Това видео не разбирах, защо ми го показваше, не бях готов още да го възприема. Той каза „добре” и тогава успя да ме впечатли с друго видео с Мигел (Анхел Зотто) и Милена (Плебс), където на сцената се появява жена с такава рокля (показва), с прическа, макияж и всичко останало, после излиза мъж, прегръща я, и танцуват, заемайки различни пози ... Безумно ми хареса, зашемети ме, превключих някак и ми стана интересно това друго танго, друга формула, друг маниер на танцуване. Видеото свърши, аз останах на стола, като залепен, а после го ударих на молба да ме научи като момъка на видеото. Той отвърна: „Не, аз не мога да те науча така да танцуваш. Ти трябва с него да работиш”. Аз пък: „Не, притеснявам се, няма да отида, научи ме ти”. Той пък предложи да гледаме още записи.
Същата вечер, Мигел и Милена танцуваха в Съндърланд и татко за пръв път ме заведе да ги видя. Каза ми да вляза отзад, незабелязано, през втория етаж. Слязох по стълбата и гледах, затаил дъх. А после, след шоуто в два, отидох на дискотека. По това време ходех на „пунчи-пунчи”. (смее се) Какво още ме попитахте?
От залата: За първата прегръдка с Жералдин.
Х.: Когато за пръв път се прегърнахме? Такива подробности искаш да знаеш? То бива, то може … (смее се) Не, но все пак не беше танго. Първо, Жералдин я видях първо на улицата, явно това си пропуснала … (смее се)
От залата: Как на улицата?
Х.: Да, на булевард Кабилдо, на автобусна спирка. После, същата вечер, бях поразен, виждайки я да танцува по телевизията с някакви декаденти. По-късно се запознах с нея в „Sin Rumbo”, където тя постоянно танцуваше с Порталеа. Първата ни прегръдка беше такава … Малко преди това татко ми каза: „Ако сега танцуваш с нея, няма да се върнеш вкъщи” (смее се). Аз се осмелих и я поканих на кумбия, тогава почти не танцувах танго. Да, танцувахме кумбия (смее се). С времето разбрах, коя е тя, девойката, която ми хареса и чиито танц харесах, но в този момент тя беше просто поредната позната. Не че не ми бяха казали, че тя е митична фигура, гръцка богиня, че трябва да си сложа неин портрет на стената… Но в този момент тя беше просто още една девойка, не ме интересуваше коя е тя. Но и татко все ми говореше, виж, виж я как танцува. И аз взех и я поканих на кумбия, понеже не исках да се излагам с базова осморка с кръстосване, после очо със „сандвич”. Тя беше такава велика тангера, как да я поканя на танго, тя ще изпадне в ужас, ще я изплаша, тандата ще бъде провал. Предпочетох кумбия за разведряване. Беше последната кумбия, след което пуснаха бавна танда на Луис Мигел (смее се). И тя каза: „Няма да танцуваме това бавно танго, нали?” А аз отвърнах „Добре”. А тя: „но все пак може едно танго”? Аз: „Не,не,не”. А тя: „Да изтанцуваме това, да изтанцуваме това!” А аз просто исках да поговоря с нея, нещо от рода на: „Здравей, как си”?, ”Какво правиш”, „С какво се занимаваш”?, „Коя си ти”? - като човек с човек. Но беше сложно...
П.: Марина има въпрос…
Марина: Да сменим малко темата, как се отнасяш към танго-нуево? Към отличителните му черти, разликата между това, което е било преди, и това, което е сега, сегашната младеж…
Х.: Виждаш ли, танго-нуево вече не е нуево (ново), то вече е виехо (старо). Танго-нуево вече е на повече от 10-12 г., ако броим от момента, когато се появи този термин. Та тогава, година-две по-късно, благодарение на него, ми се появи много работа, понеже по-рано всички повече или по-малко си приличахме. Щом се появи този нов тип танго, веднага се видя голямата разлика с дотогавашната форма на танцуване, по-традиционната така да кажем. За мен това беше много добре, заработих доста пари заради танго-нуево (смее се). Бих му сменил името, по-точно фамилията. Защото го назовават така, за да подчертаят негова особеност. То има хиляди имена, танго-нуево, нео-танго ...  Аз предпочитам „танго на днешния ден”. И появилите се с него изменения трябва да бъдат приети, когато това стане, ще настъпи еволюция.
Марина: Може ли да считаме за милонгероси съвременните младежи, ходещи на милонги?
Х.: Да. Милонгеро – това не е, как ти танцуваш, а това, как чувстваш, как се държиш, какъв си по отношение на тангото. Не е важен типът на танцуване - за това говорих с Пепе преди минути, че дори да идваш на милонга по бельо (но разбира се, на токчета) и чувстваш, то не е важно как танцуваш, нито с кого танцуваш - ти просто танцуваш. В крайна сметка твоят стил не те определя доколко си милонгеро. Всички ние, които ходим на милонги, сме милонгероси, защото мястото е наречено милонга. А защо така се казва? Защото вътре има милонгероси. Изобщо, нека по-малко мислим с митични категории от сорта на „тук са приятелите, там са враговете”. През всички тези години работих заедно с колегите, танцуващи нуево - прекарвах сутрините с много от тях, пиейки мате, следобедите пък на плаж сме ходили... Просто трябва да се разведрим и да помислим кое е най-важното, което в крайна сметка има отношение към любовта или неприязънта към танго. Да смалим егоизма, понеже егоистът говори: „Трябва да се танцува както аз танцувам, понеже съм милонгеро и съм сложил вратовръзка, а те не”. Но ако няма вратовръзка и танцува, както майка го е родила, съвсем ужасно, както му хрумне, но танцува - тогава не е важен стила. Затова и го нарекох танго на днешния ден, защото през 40-те е нямало джинси и хората са обличали строги панталони, защото друго е нямало. Модата тогава е съществувала и се е формирала в течение на векове, а не няколко години. Мъжката – костюм, вратовръзка; женската – дълга рокля, имало е кодекс на облеклото. Но защо, ако в 2012 г. танцуваме танго, да се обличаме като в онази епоха? Няма защо. Ти си отлично облечена за танго. Защо да си променяш маниера на обличане? От което няма да бъдеш нито повече, нито по-малко милонгера. Някои се обличат като монахини, но никак не са за уважение, защото танцуват с теб и нищо не чувстват. И всичко останало в този случай изчезва...
Темата за танго-нуево заслужава уважение защото то е отражение на действителността, това танго на днешния ден, когато жената има кола, квартира, ключ от своя офис. В този случай тя застава пред мъжа с всичко това зад гърба. Те са дистанцирани един от друг. Може той да няма работа, да е по-малко успял човек, и да не може да поеме отговорността в прегръдката. А и жената му говори, че има нужда от свое пространство, и т.н... При това е съвършено ясно, че нормалното танго ще съществува винаги. Трябва да се стараем да уважаваме това, че ще има различни видове танго, защото ние всички сме различни. Тук не присъства никой, който е облечен като през 40-те, пък и е доста топло за това. Разбира се, някои правила, за които вече споменах, трябва да се спазват, например чистота. Как можеш да искаш някой да те прегърне, ако вониш? Ако тя или той иска да се отдели от теб, попитай защо. Не защото лошо танцува. Може техниката ѝ/му да е друга. А иначе, ние трябва да сме взискателни, преди всичко по отношение на самите себе си и да се запитаме: „Защо тя не иска да ме прегърне?” Ако аз насам и натам, навсякъде и всякога се прегръщам, идвам на милонга, каня тази, тази и тази и с всичките три се прегръщам, ти виждаш това, и ако те поканя, трябва да очакваш, че ще те прегърна, ти също. Ако не, отказваш и всичко е точно. Казваш „не” и си свободна, разбираш ли? Естествено.  Едно „не” те освобождава от всичко.
Марина: Още един въпрос…
Х.: Откъде си?
Марина: От Бразилия
Въпрос: Днешното танго е по-скоро световен феномен, не само аржентински… Теб не те ли озадачава това?
Х.: Не, много ми харесва. Знаеш ли защо? Защото аз го направих световно. Нали аз пътувам всяка година по три-четири-пет месеца? Как да не кажа, че искам тангото да е световно - пътувам в Русия и из Азия и засаждам това в тях, напоявам ги с танго, тоест именно аз отглеждам тези растенийца по целия свят. Харесва ми това разпространение по цял свят. От тези, които сега присъстват, само една (показва в залата) стои и съхранява тангото тук, без да пътува. (към една жена) Ти нали не пътуваш, но пазиш тангото тук?
От залата: Да.
Х.: Ти поливаш тези растенийца тук, по цели дни? (смее се) Аз, когато съм тук, също поливам цветята. Когато замина, съм отговорен за тези, които са там. Тангото е родом оттук, родило се е тук и ще е тук и по-нататък. И хората безумно харесват това, идват от всички краища на света, и на мен също ми харесва. Харесвам, когато евреин танцува с мюсюлманка, китаец с африканка – това може да се види само на милонга. Обожавам това защото няма цвят на кожата, религия, нищо няма. Важен е танца. И това, че всички ние, хората, имаме миризма, различна миризма. Трябва да го знаем. Ако ще ходя на милонга и ще се прегръщам с миришещи хора, по-добре да си прегръщам кучето. Тези основополагащи неща трябва да се имат предвид.
П.: Мика имаше въпрос…
Мика: Имам два въпроса…
Х.: Харесва ми, че идвате с по два въпроса. (смее се)
Мика: По повод на интернационализма… аз, наблюдавайки хората на милонги в различни страни, чувствам, че у азиатските мъже, и по-точно в Япония, има нещо вътрешно, нещо, което са овладели понякога дори по-добре от аржентинците. Как смяташ, какво е това, което кара тангото така здраво да се вкорени в тази част на света, за разлика от другаде? После ще попитам още нещо…
Х.: Отговорът няма да е много приятен. Това е въпрос на културни особености. Аржентинецът е безделник, мързелив, и смята, че всичко знае. Сърцето му е по-голямо от главата, и той дава, дава, дава ... И когато трябва да получи нещо в замяна, говори: „Не, няма нужда, и така е добре, не е важно”. Имам представа за това, понеже много години пътувам в далечни страни и използвам тяхната плодородна почва. Присаждам това, което искам, понеже това, което казвам, за тях е свята истина. Възползвам се от това и го смятам за нормално. Когато те покани някакъв момък, танцуваш мощно, енергично с него, и накрая казваш „Гледай какъв маниер на танцуване има този китаец...” После танцуваш с аржентинец, и у него в същата ситуация откриваш още много неща. В него има аржентинизъм, например, – тип на походката, маниер на разговор, жаргон, голямо количество и разнообразие на думите, които той може да ти каже – всичко, което искаш. Но, при всичко това, аржентинецът … също имам представа за това, понеже пътувайки в други страни, се улавям да мисля, какво би ми коствало да отгледам пиленца и тук, да създам аржентинци. И правя това. Но това е мъчение, аз страдам, преподавайки тук, защото на занятия е пълно с жени, и мъже, които идват, понеже са доведени от жени. И тези мъже, когато искаш на нещо да ги научиш, хващаш някого от тях и за да му дадеш задача, разговаряш с него, обясняваш му нещо. А той „А, аз това си го знам - ти какво, на мен ли го казваш?”, след което: „Научи ме на някоя стъпка”. Това, за което ме питаш, се предава от баща на син, от мъж-преподавател на мъж-ученик. Това са мъжки дела. В този случай, как да провеждаш занятие, когато темата е за такива фундаментални неща и пред теб са жени, довели своите приятели. И тези жени казват: „Ама не, той ме доведе, защото той добре танцува, а ти на мене обясни…” И как да им помогнеш?
От залата: След като не искат да разберат…
Х.: Не искат, много забавно…
От залата: …не, невъзможно е…
Х.: Да. Харесва ми идеята да помагам тук на тези, които могат да се развиват на това ниво. Аз просто ходя там, където моето слово струва нещо и не се оспорва. Да ти кажа ли какво ме забавлява? Когато те чуят отговора ми на техен въпрос, и почват да го оспорват. Край. Точка. Не продължавам разговора. Това, което преподавам, е така и това е, разбираш ли? Естествено можеш да отидеш при друг и да попиташ него. Не че аз проповядвам някакъв абсолютен закон в танго, но когато се обръщаш към даден маестро, трябва да приемеш неговата истина, да я почувстваш, преживееш, да я претвориш върху себе си. После, ако това не е полезно за теб - нищо страшно, ще отидеш при друг. Но когато спорят с тебе . . . Сега учениците ръководят преподавателите. Маестрото чака да получи одобрение от учениците и да види, нямат ли те някакви коментари. В YouTube те пишат коментари под видеото му и др. подобни... Това по принцип е хубаво. Но в момента, когато преподавател иска да ти каже нещо, трябва да спреш и да кажеш: „Ще опитам да направя така”. Точка. Но не, те продължават „Виж сега, питам теб за това, но всъщност аз знам как се прави от друг майстор, които го обясни съвсем различно - аз искам да го направя като среден вариант, смес от твоя и неговия”. Още преди да е разбрал и усетил какво му препоръчваш. Тогава добре, запази го за себе си това, и тичкай вкъщи. Смятам, че е важно, когато човек има само един наставник в обучението. Като получите всичко от него, търсете друг, щом искате. Не се занимавайте с десет наведнъж. Това има последствия.

Перевод на русский язык Ильи Семочкина
Превод на български, К. Стоянов, Т. Клисурова