Партньорът като облак

Преди време, една наша дама, сега учителка, беше за първи път в Буенос Айрес. Когато се върна, бях учуден колко лека я усещам. Сякаш нямаше тегло. Правиш крачка, правиш втора, все едно танцуваш сам. Трета, четвърта, пета - идеално. Вдъхновен, започваш да импровизираш все повече, идват ти нестандартни идеи. И тук нещата се сриват. Нищо ново, което направиш, и което тя не би могла да очаква, не се получаваше. И не просто не се получаваше, ами недоразуменията бяха драстични, тя правеше нещо тотално различно, докарвайки неприятни механични конфликти. Дотам, че в крайна сметка танцът беше неприятен, винаги бях под стрес, дали няма точно в следващата крачка да се случи катастрофата. И се налагаше да танцувам изцяло предсказуемо, сухо, неинтересно. Тогава бях начинаещ и не разбирах защо така се получава - дамата прекрасно да копира всяко твое движение, чувстваш я сякаш си облякъл облак - и изведнъж бам, сблъсък, неприятен провал в следването. Тогава ми обясниха, че това ставало, защото съм бил изненадвал дамите?!?!? Наистина ли? Нали уж танцът се импровизира?

Онзи ден, дама похвали кавалер, колко приятно се чувствала с него, сякаш я е прегърнал облак. Буквално така каза. Сетих се за горната случка и се опитах да й обясня, че всъщност истинското танго, танцуването в ентрега, няма нищо общо с облаците - усещането за единство с другия е да го чувстваш именно като човек, да възприемаш движенията на тялото на другия през сто процентовия контакт между вас. Усещането за облак е точно обратното - това е усещане за изолация, поне единият от двамата се страхува от истинската връзка и се е изолирал, като създава една псевдовръзка - с която се стреми да усети и евентуално води/следва другия, но не и да се съедини истински. Това е имитация на танго - и колкото са по-опитни имитаторите, толкова е по-невъзможно за тях да възприемат ентрега - те са доволни от това, което правят, и смятат, че имат истински контакт с другия.

Да се върнем на първата случка - сега вече осъзнавам каква беше причината за провалите - дамата беше научена да следва точно с тази изолация между нас - давайки чувството за лекота, несвързвайки тялото си с моето. Липсата на тази директна комуникация тяло-тяло обаче, довежда до там, че се танцува с помощта на тълкуване на движенията на кавалера, и че в момента, в който той направи нещо неочаквано, тя често взима грешно решение и буквално стъпва в грешната посока.

Танцуването в ентрега също може да бъде много леко - ако знаем как да го постигнем. В същото време се запазва пълен контакт и дори грешките престават да бъдат проблем за качеството на танца, а се превърщат просто в импровизации, ненарушаващи потока на движенията.

И така, как се прави така, хем да имаме пълен контакт, хем да танцуваме с лекота. Никого няма да изненадам, ако кажа, че просто трябва да се научим да ходим. Но ходенето все още няма почва у нас - нито един от активните учители не знае как се прави, оттам и резултатите . . .