За тангото, лудите и любовта

„She was provoking him . . .

Asking personal questions makes us feel desired.“

Из сцена от скорошна филмова премиера

Връзката с тези реплики ще направя по-късно. Нека сега коментираме идеята за танго като терапия на душата и тялото. Да, може да бъде физическа терапия. Както и терапия за болести като Паркинсон. Но моля, нека си правят отделни милонги. Може да е егоистично, но достатъчно ме боли, когато гледам здрави хора да се гърчат като болни от Паркинсон – не мисля, че ще ми стане по-весело, ако са истински болни. Човек трябва да има чувство за самосъхранение.

Както и да е, по-скоро ми се иска да разгледам другата възможност, за танго като терапия на душата. Каква е точната идея? Не ми е съвсем ясна, но ще разгледам най-очевидната възможност. Танго като близост. Близост с човек от другия пол. Да, може да бъде терапия в смисъл, че свикваме да не изпадаме в паника и ступор, само защото се докосваме до някого – има такива хора, и за тях танго наистина може да бъде терапия – свикваме с физическата близост и я възприемаме просто като „необходимо зло“, за да се осъществи механиката на танца. И това е добре.

Но какво да кажем за тези, които имат други, емоционални и психически проблеми. Да започнем с лудите. Има хора, които имат истински психически проблеми. Виждат несъществуващи нападения с ножове. Не мисля, че танго може да им помогне, трябва им професионална помощ, за това и няма да коментирам повече това.

Ще коментирам обаче хората, които по една или друга причина имат трудности с контактите. Не защото са луди, съвсем нормални са. А просто заради стеснителност или интровертност или подобни личностни особености. На тях им е трудно да осъществят близост с другиго, и може да бъдат привлечени от танго като средство за повече контакти. И да, танго е такова средство. Но не и магическо. Най-вече защото близостта на прегръдката в танго е често абсолютно илюзорна – опитните хора знаем това, и свикваме да си изграждаме прегради – но един начинаещ може да има трудности.

С течение на времето, си изграждаме брони. Броня срещу контакта с тялото на една жена. Броня срещу нежното обгръщане с ръка на шията в сюблимен момент от танца. Броня срещу допира на лицето ѝ. Броня срещу топлия ѝ дъх върху кожата ни. Броня срещу учестеното ѝ дишане. И така нататък. Защото знаем, че вълнението от танца може да няма нищо общо с романтиката на отношенията извън това.

Но понякога, бронята бива пробита. Жената си намира ново средство – просто задава лични въпроси, провокира ни да разкриваме неща за себе си, което обикновено не правим – и без да искаме, започваме да си мислим, че се интересува от нас в романтичен план. Случи ми се наскоро. И какво, трябва да си направим броня и срещу това? Докога? Нима трябва да станем абсолютни дървета? Тотално непробиваеми за жените? Няма лесни решения, затова и казах, че терапията танго не е някаква магия, по-скоро е нож с две остриета, може и да нарани някого, вместо да помогне.