Технически митове

Има един набор правила и указания, които продължават да се преподават от уж опитни учители у нас и по света, че със сигурност и в Аржентина. Проблемът е, че тези правила всъщност са дълбоко погрешни, въпреки привидната им логика. Резултатът е буквално осакатен, или както Хавиер казва за 1 и 5, "кастриран" танц.


Мит 1: Дамата трябва да натиска напред или да оказва съпротива при движение, за да осигури контакт и оттам добра комуникация.

Реалност: Няма почти нищо по-досадно от дама, която се съпротивлява и по този начин пречи на движението. Относно наклона на дамата към кавалера - техниката апиладо е остаряла и никой вече не я прилага, не и в оригиналния ѝ вид. Като част от добрата стойка и ходене, донякъде апиладото все още се използва, но не и като активно накланяне/натискане/съпротива от страна на дамата.


Мит 2: Дамата се отблъсква от опорния крак при движение, например назад.

Реалност: Няма никаква нужда дамата да се отблъсква и по този начин да ограничава възможностите за кавалера. Кавалерът ще ѝ даде цялата енергия, от която има нужда - стига тя да стои правилно и да не му убива движението, например по начина на мит 1. Досадно и неприятно е да се налага да спираш увлякла се в отблъскването дама, особено ако всъщност искаш съвсем лека крачка и отзад има препятствие/друга двойка.

Мит 3: Трябва да ходим равно и плавно, така че ако държим пълна паница с вода, тя да не се разлее.

Реалност: Точно обратното, ходенето е взаимен резонанс на две тела в обща стъпка. Именно неравността осигурява това. Ако ходим равно като на релси, как точно ще комуникираме крачката? Тук да уточним, че не става въпрос за грешно прилагане на тази неравномерност - от типа на неудачно подскачане, подклякване, поклащане и подобни.

Мит 4: Трябва да осигурим контакт на подметката с пода по цялото протежение на крачката.

Реалност: Танцът не е влачене на краката по пода. Наблюдавайте реални динамично танцуващи двойки и вижте дали си търкат краката в пода по време на крачката.

Мит 5: Гръбнакът трябва да е изправен като на балерина.

Реалност: На практика никой не танцува така, освен бившите балерини и техните имитатори/ученици. Правилната стойка включва естествената S-образна форма на гръбначния стълб, всякакви опити за изправяне са контрапродуктивни. Много аржентинки дори имат силно изразена извивка в кръста, която довежда до силно издаване на дупето назад при ходене. Колкото и да е странно за неосведомените, това има технически предимства, затова и го правят. За нас европейците не е нужно да се престараваме, просто можем да оставим тялото да заеме естествената си позиция, без да му пречим с обратното напрягане тип "подвита опашка".

Мит 6: Кавалерът предлага движението, дамата го извършва, и тогава кавалерът я придружава.

Реалност: Няма време за тези етапи, нито пък те биха довели до нещо добро. Не че някои начинаещи двойки не танцуват буквално така, но именно защото са начинаещи. На практика всичко се извършва едновременно, кавалерът задава движението, то вече се извършва и в този момент дамата го усеща и реагира със свободния си крак, така че да се получи крачка. Двамата заедно пристигат в новата точка, няма някакво отделно придружаване от кавалера.

Мит 7: Всеки запазва своето собствено равновесие.

Реалност: Ако искате да танцувате добре, имате общо равновесие. Не две отделни такива. И затова е грешно да пазите своето равновесие отделно от това на другия. Това е едно от трудните за разбиране неща, но ако желаете танцуване в ентрега, няма спасение от общото равновесие. И не, не става въпрос да лежим един на друг :-)

Да умеем да танцуваме

Превод с допълнения от youtube

Искате да умеете да танцувате? Или да изглеждате впечатляващо? Да изглеждате умеещи, или действително да умеете? Ако искате да умеете, значи го искате за себе си, за своето удоволствие - в това е принципната разлика. Ако ви води желанието за правене на впечатление, да се утвърдите в дадена среда по този начин, то нищо няма да научите. Ще се научите само тогава, когато искате да усвоите нужните навици, както когато искаме да правим нещо по ловък начин, да овладеем тялото си и да изпитаме от това удоволствие. Да изразим себе си чрез това движение. Ако сме неумели, и във вас има нещо, което ври вътрешно, но не можете да го изразите навън - това е отлична мотивация да се научим да танцуваме. Водещо не е желанието да се доказвате, да впечатлявате, а това себеизразяване. Да се научим да се движим така, както е адекватно за самите нас. В реалния свят, да станем такива, както се чувстваме вътрешно - например като някое животно или герой от филм, да можем по адекватен начин да се движим в танца. (Или да искате да изразите удоволствието от музиката, бележка от преводача.) Ако това е мотивацията ви, ще се научите да танцувате.
Но ако водещо е желанието да правите впечатление, тогава ще се занимавате с нещо, което е фалшиво, кухо. Ще имитирате, ще създавате външен ефект, геометрични фигури, дори и физиономии ще правите - и ще имате много ръкопляскания разбира се. Но вътрешно няма да имате това удовлетворение.
Ако знаете как да се движите правилно, вие все пак ще правите впечатление, но не на всяка цена. Защото не това е главното за вас. Защото за вашето удоволствие зрителите не са нужни. Не са нужни и аплодисментите. Движиш се, както искаш да се движиш. (Все пак в рамките на тангото, иначе ще е друг танц - не да летим и да ритаме лампите на милонга - б.пр.)
Ако наблюдавате аржентинските двойки (авторът със сигурност не говори за клоуни от сорта на Фрумболи, б.пр), ще забележите, че по начина по който танцуват, в т.ч. на сцената, е видно, че го правят не за зрителите. Ако изобщо нямаше зрители, те пак биха се движили така. Защото го правят от вътрешен импулс, а не заради публиката.
Основното, което трябва да усвоите на уроците, това е техниката на крачката. Това е, което ще ви позволи да контролите прецизно преноса на теглото, и ще разберете, защо аржентинците изглеждат различно - защото съдържанието е друго. Нещата са ориентирани не да изобразим някаква външност, геометрия, за да впечатлим. Смисълът е друг - в лекотата, с която управляваме движението в неговата динамика, за да се изразим свободно. За да го усвоите, трябва да го искате. Не да правите шоу преди да сте го разбрали. А първо да вникнете в същността - шоуто ще последва на по-късен етап.

10000 часа

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/e/ec/Outliers_%28book_cover%29.png

Според автора на тази книга, за да станете майстор в дадена сфера, са необходими десет хиляди часа (средно) упорита работа - изучаване и практика. В различните области и при различните хора е различно, но средно толкова. Например средният гросмайстор става такъв след 20 хил. часа труд. За танго цифрата е неизвестна, но както знаем, това е труден танц и нямаме основание да смятаме, че са нужни чувствително по-малко часове от посочените десет хиляди. Нека приемем, че искаме да станем майстори в танго за 5 години. Това прави по 2000 часа на година, или по 5.5 часа на ден, всеки ден, вкл. почивните. Ако извадим почивните, стават около 8 часа на работен ден. Т.е. ако искаме да станем професионалисти, за 5 години можем да натрупаме нужната практика при пълна заетост.

Нека направим по-олекотена сметка. Няма да ставаме професионалисти, но искаме да танцуваме поне прилично, някак красиво, със степен на творчество, така че все пак да се докоснем до изкуството да танцуваме този танц. Да разделим часовете на 2. Само 5000 часа. Щедра отстъпка. Нека сметнем така, ако един тангеро/а ходи на един урок от 1.5 часа, и на една милонга всяка седмица, където танцува 6 танди (6 x 15 мин. = 1.5 часа). Общо 3 часа на седмица. 150 часа на година. 5000/150 = 33 години. Т.е. ще имате добро ниво средно след 33 години. Звучи отчайващо, нали? Донякъде е така.

Нека направим и една по-оптимистична сметка. Нека приемем, че:

1. Имате талант. Намаляваме часовете наполовина. За майстор 5000, за прилично ниво 2500.
2. Танцувате поне 90% от времето с много добри и взискателни партньори. 2500/1250.

Това прави 4 пъти по-малко време. Т.е. ще са нужни от 7-8 години за прилично ниво до 16 години за майсторско. Ура!!! Ура!!! Ура!!! Постижимо изглежда. Но преди за се зарадвате, замислете се дали имате наистина талант (какво казва мама не е важно), и дали танцувате 90% от времето с класни партньори.

Второто условие е от огромна важност за дамите, повече, отколкото за кавалерите. Както показва практиката, дамата е далеч по-уязвима да прихване лош навик при танцуване с дървари, талибани, бастуни и подобни, отколкото кавалера. Но и той не е застрахован.

Разбира се, хуманитарните умове ще се разбунтуват срещу горните сметки, ще сметнат, че за тях не се отнасят, и че те могат да танцуват добре след 5-6 или 10 години ходене на милонга два пъти на месец или по-рядко, и почти без уроци. И без никакво подбиране на партньорите. Ами всеки да си мисли каквото си иска.

Имам въпрос към Вас (част 3, последна)

Превод със съкращения през руски http://www.otango.ru/texts/rodriguez3.html
Интервюто е взето през 2012-та г. https://www.youtube.com/watch?v=HQJeIiiiVDw

Мика: Следният въпрос: в интервю с теб, публикувано в едно списание, ти казваш, че има много млади милонгероси в процес на развитие, и че сега на милонгите има много техника, но малко оригиналност. Няма това, което да отличи един от друг. В тази връзка, кой е този източник, това най-важно нещо, което липсва? Какво не достига на развиващите се милонгероси да станат истински такива?
Хавиер Родригес (Х.): Как да обясня… Например, червеният цвят – той е красив, нали? И зеления. И жълтия… Сега тези цветове като че ли изчезнаха. Сега не помня какво точно се получаваше при смесване на един първичен цвят с друг, помогнете ми. Например, ако смесим жълто и синьо, какво ще стане?
Залата: Зелено
Х.: Така, по-рано имаше синьо и жълто, ще дадем такъв пример. Синьо, жълто, синьо, жълто, имаше разлики. Днес всичко се смеси, и стана зелено. Идваш на милонга, и всичко наоколо е зелено. Не защото еднакво изглеждат, а защото еднакво танцуват. Цветът е същността на танцьора. Добре се вижда, че този момък, за да постигне това, което прави, е използвал син и жълт цвят. Вижда се, че не е искал да постигне първичния, оригинален цвят. Той е някаква смес. В резултат на тези смесвания това, което виждаме сега на милонга е, че всички са някакви „смески”, че са направени от огромен брой съставки и никой не представлява нищо конкретно. Красив, уродлив, крив, куц – все тая. По-рано беше друго - идваш на милонга, и пълно с цветове. Едни ти харесват повече, други по-малко, но бяха различни. Слушаха различна музика. Жените бяха различни, и всяка една бе прекрасна, защото се отличаваше. А сега на всички е наложен някакъв стереотип ли, прототип ли, че на естетично ниво всичко е станало „зелено”. Няма вече първични цветове, уникалност. А защо? Защото всички ученици ходят при всички майстори подред. Няма лошо, но когато си прохождащ в танго, трябва да си внимателен. Аз например, благодаря на Бог, тангото и татко, че той (баща ми) ме възпитаваше от първите крачки. Е да, имате няколко песо и днес уроците не са така скъпи, преди бяха по-скъпи. Сега са почти безплатни и хората идват с тела като гъби и попиват, попиват, попиват и понякога попиват даже и грешките на преподавателя, без да се усетят - защото не си дават сметка, че и той греши. И копират всичко, до самата сърцевина, заедно с нея копират и грешките, индивидуалността, маниера на придвижване, даже парфюма. Нещо в хората е изгубило своят цвят. Би било отлично, ако изменим това нещо, което в тази ситуация ни прави еднакви. Ние и така сме еднакви, мъже и жени, или не? Да се постараем да станем различни. Даже ако си ми ученик, искай да бъдеш различен, защото си далече от съвършенството, когато искаш да бъдеш като мен. Сам съм в неудобно положение, когато те правя такъв, какъвто съм аз. На ученика трябва да се каже: „Пич, единственият ти проблем е това, че в теб се е вселил един злобен, опасен дух - казва се Хавиер Родригес, изгони го от себе си!”. Говоря за мъжете. Мъжът създава стила. Жените, като правило наблюдават: „Така, значи, този танцува така, този така, и този – така”. И просто им е скучно понеже всичките наоколо са зелени (смее се). И изведнъж пристига някакъв китаец, разтърсва ги както следва, и те мислят „Ммм…” (смее се)
Въпрос: Казвал си, че е някак страшно да ходиш на милонга заради трафика, заради това, че хората не умеят да се движат. В тази връзка: как е било преди и какво, според теб, става сега, какво не достига или какво е задължително да стане?
Х.: Същото, за което говорихме по темата за стиловете в танго. Като че ли всички са сключили споразумение да са еднакви - този, който е бил червен, е попитал зелените „Кажете, какво направихте, че сте станали зелени? И аз искам да съм зелен.”. И зелените приятелски му разказали рецептата. И така всичко изглежда квадратно, структурирано, така че не става за гледане. А всъщност най-важното е просто това, да имаш уважение към останалите.
На дансинга… Разбирате ли, на масите и между масите ние сме приятели, познати. Целуваме се, прегръщаме се, питаме се как сме, как вървят нещата. Но когато преминеш границата и излезеш на дансинга, дружбата приключва. Да не би, ако съм ти приятел, да мога да се врежа в теб? Не. Само защото сме приятели, и ще си простим, да се блъскаме? Мисля, че трябва да добавим следното: нека всеки да си има цвят, да си го пази и развива, и нека другите да уважават това. Но знаеш ли какво? За да работи това, трябва мъжете да контактуват повече един с друг. В обятията на мъжа се намира жена, която, докато танцува гледа другаде и не знае какво става наоколо. И на краката си тя носи страшно оръжие, с което всеки момент може да извърши нещо ужасно, без да се усети. Така, ако мъжът не се намира в контакт с другия, който е пред него, и не работи в екип с него… Екипната работа е едно, приятелството друго. Когато караш кола по улицата, не искаш някой да се вреже в теб. И какво правиш? Управляваш по правилата в синхрон с ето този, който кара своята красива кола, и с този другия, който е зад волана на другата. Какво правиш в дадена ситуация? Ето това (дава знак с глава) Караш и правиш това. А на милонга ти не си в кола, и вдигайки ръце да прегърнеш, не си защитен… И да, нямаш броня. Това (показва дланта на дясната ръка) – е сигнал за стоп, а лакътя (показва) - никой не иска да се блъсне в него, в другия лакът също. Темата за позата в танго се състои в това, да обгърнем жената в сигурна защита. Ще я защитавам с гръб, ръка, лакът, другата ръка, другия лакът. Тоест преди да се блъсне в мен, другият ще се замисли и ако все пак се случи (катастрофи винаги ще стават), той ще се вреже в нещо активно и присъстващо (например лакът). Ако нямах лакти, ударът ще ме отхвърли. Но понеже виновният нищо сериозно няма да почувства, вие ще си продължите все едно нищо не е било. Как да не е било? Направо те убивам. Танцувам си, на седмото небе съм, и ти ме тряскаш внезапно. Ти ми провали цялата танда, развали танца, всичко! В очите ми ти си просто глупак, който на дансинга не контактува с останалите. Дамите в този момент спят, намирайки се на друго място. Мислят за това, да си поставят крака красиво, слушайки твоята музика, следвайки твоето тяло, всичко това. Тя се намира вътре в пашкул. Не отвън, следейки кой иска да я удари. Няма своя защита. Ние, мъжете, трябва да предотвратяваме неприятни ситуации. Ако мъжете не контактуват един с друг, те не работят заедно за тази цел. Именно ние, мъжете, създаваме ред, не жените. И това се изгуби - кой какво да прави. Например, жените мият чиниите, мъжете ги избърсват. Има роли. Нека се разберем. И никакъв мачизъм, просто ако пък мъжът мие, тя ще бърше. А на дансинга, ако вървиш напред, водейки партньорката си, ти си длъжен да си в контакт с този, който по-напред води своята. Това значи, че движейки се, ти си свързан с него, защото между него и теб е твоята дама. Същото за този след мен. Така аз не само защитавам своята дама, а и неговата. Не само аз пазя своята дама, а и човекът отпред. Така и се е танцувало на милонги, такива като „Regine” в „El Beso”, където е ставало така, че са танцували всички без изключение, вкл. хлебарките. Обикновено са били 500 души и единственото, което са допирали един в друг, е тъканта на дрехите. Преди да се блъсне, всеки е спирал, защото е пазил усещането на своята, твоята и на жената с човека отзад. Той жертва своите усещания, за да не провали тези у другите. Сега цари пълен безпорядък. Светофари ли няма, огради ли. Като че ли са раздали безплатни шофьорски книжки на всеки желаещ. Заповядайте моля, всички на дансинга. Но това не е така просто. По-рано, за да те пуснат, е трябвало да умееш да танцуваш. И това е включвало много неща. Не просто да можеш „сандвич”, не. Това е умение да се придвижваш. Преди, когато попаднеш на дансинга, си изпадал в паника, защото всички останали като че ли са се извисявали над теб, като някакви великани. Естествено това е внушение, в реалността това често е било някакво старче, да го духнеш и ще падне (смее се). Това е било, заради израза на лицата им, говорещ сякаш „Ако ме докоснеш, ще си спомниш целия живот като на кино. Краката ще ти отрежа. И нищо няма да те спаси.” (смее се). Не, изобщо не можеш да си представиш как беше.
Добре, да се върнем към това, за което говорех преди малко. Нека да не разваляме основните правила. Има неща, които не трябва да се променят, които трябва, дори минимално, но да се съхранят. Например, това кодиго, за което разказах. А сега, отиваш на милонга и искаш да потанцуваш, и гледаш, жени водят. Пълен кошмар. Да предположим че, танцувайки след такава двойка, и става стълкновение - твоята дама се обръща, вижда друга жена и започва „Ах ти, дрипо, това и това … гледай къде ходиш!” Какво да правиш, като няма друг мъж? И в този смисъл е ужасно. Не става въпрос, че жени не могат да танцуват с жени. Но жена, която „обува панталон”, за да води на дансинга, трябва не само да може да ходи в ролята на мъж технически, но и да умее да се придвижва, намирайки се в контакт с другите мъже, с цялото уважение към тях. Същото като жените зад волана. Кой най-вече шофира? Мъжете. Ако жената иска да е на кормилото, трябва да се почувства като мъж, в смисъл да бъде в контакт с останалите - ето, ОК, момчета, аз с вас съм във връзка. А не да си кара безпардонно като „Аз съм жена! Извинете! Долу мачизма!”. Не. Не е въпрос на мачизъм или феминизъм. Добре ли обясних? Момичета, ако ще танцувате с момичета, то тази, която води, в този момент трябва да е мъж. И точка. Със съзнанието за много неща.
Пепа Паласон: Въпрос от Португалия, от Йоланда, че ще ме убие, ако не го задам. На представление, какво предпочиташ да танцуваш, хореография или импровизация и защо?
Х.: Нищо не разбира тя (смее се). Ама разбира се, че импровизация. Поддръжник съм на танго импровизацията. В миналото съм правил огромно количество хореографии. Те съществуват за сцената, и този, който ги прави, трябва да влезе в едни определени рамки според постановката, за да се получи нещо… Но в момента аз танцувам импровизация, сто-процентно танго.
Пепа: Към следващия въпрос… 
ВЪПРОС: По повод на музиката: каква е разликата според теб, между това, което си чувал по-рано на милонги, и това, което е сега. Как я чувстваш, как танцуваш… Да кажем така, имало ли е определени правила, и дали тези правила са уместни сега?
Х.: Така, моля за малко мате… (смее се) Ще се постарая да отговоря, но искам да бъда правилно разбран. Защото твоят въпрос е важен и наболял. Ще отговоря като Хавиер – как аз го виждам, как беше преди. Дотук отговарях, че сега си е сега, дайте да живеем тук и сега и да се радваме на което. Харесвам танго. Всяко танго. Чак до най-ужасното. Щом е танго, то ми харесва. Но вкъщи, аз избирам какво да слушам, и пропускам това, което не дотам харесвам. Но ако тези не дотам любими мелодии пускат на милонга – това е нормално, понеже е милонга и не ти решаваш. Но по-рано, искам да го знаете (а много от вас вече знаят навярно), имаше танга, които човек слуша вкъщи или по радиото. Това е музика, която никога преди не се използваше за танцуване. Тази, най-общо танцуваема музика започнаха по някое време да пускат и на милонгите… Да кажа веднага, че имам предвид милонгеросите, за тези, желаещи най-доброто. Не защото останалата музика за нищо не става. Не. Не искам да кажа – това е лошо, ужасно, направо не съществува, дайте с помията да изхвърлим, не. Но ако правиш милонга и тя започва в 11 вечерта и в 4 свършва, трябва да пуснеш 4-те главни оркестъра – Пулиезе, Ди Сарли, Тройло, Д'Ариенцо. Забравих ли някой? От главните? Четири? От тези, които пускат? Аха, четири главни. Между тях ти вмъкваш Биаджи, валсове, също милонги. Длъжен си да включиш Д'Агостино и да предположим, Тантури. Има потресаващи оркестри. Но четирите главни ти ще пуснеш на всяка милонга. Те имат и подвидове. Най-силни са инструменталите им, но и при тях, и при Ди Сарли и Пулиезе и Тройло и Д'Ариенцо, има певци, което внасят разнообразие. Така, отначало, пускат инструменталния Д'Ариенцо, но с успех може и Д'Ариенцо с Ечаге (Alberto Echague) или Д'Ариенцо с Мауре (Hector Maure). Инструментален Ди Сарли е задължителен, ако такъв няма на милонга – то това не е милонга. Но също може да се чуе Ди Сарли с… Руфино (Roberto Rufino). Няма как да сгрешим с това. Може Ди Сарли с Дуран (Jorge Duran) (кръсти се). Също Ди Сарли с Подеста (Alberto Podesta). Отлично. Сега обаче, на милонги не пускат нито един от тези варианти Ди Сарли, а вместо това Ди Сарли с… Помар (Mario Pomar). И един друг… Помар и друг... Засягал съм тази тема нееднократно в последно време. Най-общо, с други певци. Ах, да, спомних си, с Флорио! (Roberto Florio) Това, не е лошо, те имат класа, да. Но милонгерото все си мисли: защо да танцуваме Ди Сарли с Помар и Флорио, след като може с Подеста? Или Дуран. Или Руфино. (смее се) И така, вечен е въпросът, какво да пуснем? И сега хората се опитват да наложат на мода неща, които не могат да са модерни, защото няма как да бъде модерно това… как да обясня по-добре… това, което вече съществува. Те просто отново го вкарват в обръщение. Това са неща, които просто изтупваме от праха. По-рано Ди Сарли с Руфино, сега Ди Сарли с Помар. Милонгерото обаче не е доволен. Не че това ме безпокои кой знае колко. Ако аз избирах, бих избрал варианта с Дуран. Защото харесвам Дуран, Подеста, Руфино. Не ме безпокои това, че пускат други певци, но някой път ме дразни това, от какви подбуди го правят. Лично мое мнение. Понякога хората просто искат да са против течението, против утвърденото, и само заради това. И това не е хубаво, защото тангото е напълно открито и никой не може вече нещо да изобрети. Единственият, който може да пусне нещо ново - това е този, който открие нещо действително ново. Танго вече е напълно изобретено и прослушано. Единственото, което остава за диджей да направи – това е да подкани хората да танцуват на музика, която харесват. Не можеш да ги накараш да танцуват на музика, която ти харесваш. Най-важното в занаята. И е хубаво, ако ти, като диджей, като фокусник омагьосал аудиторията, бъркаш в сандъка, вадиш нещо нестандартно и бац, пускаш го. Но трябва да го правиш майсторски, а не грубо да налагаш уж новост, използвайки нещо, което вече е било отдавна изпробвано и всъщност е доста старо. Разбира ли се за какво говоря? Ясна ли е основната мисъл? Едно време имаше много силен бум в популярността на един оркестър, дето много ми харесва. Всъщност даже два. Единият беше Фернандес Фиеро (Orquesta Tipica Fernandez Fierro) и изпитвах див възторг, когато пускаха цяла тяхна танда. Защото това не беше Пулиезе, не беше Тройло и не Ди Сарли, беше нещо ново, хора. По такъв начин се отделяше време и за днешната музика. Ни един диджей при това не правеше нещо революционно ново, просто пускаха нещо съвременно. Вторият оркестър беше Ел Аранке (El Arranque) c Ариел Ардит (Ariel Ardit).
От залата: Прекрасен оркестър!
Х.: Да, цяло оркестрище! Певци с тях бяха Ариел Ардит и Лидия Борда (Lidia Borda), които пееха така, че, Боже мой…
От залата: Но виж, сега идваме на милонга и не чуваме ни Фернандес Фиеро, ни Ел Аранке…
От залата: Нито пък Лос Косос (Los Cosos de al Lao)...
От залата: …пълно е с оркестри, които са много добри, но… обожавам Ди Сарли, но все пак…
Х.: Да, това не е добре. Хубаво е, когато диджеите наблягат на тези оркестри, които и без това трябва да пуснат, за да се държи милонгата на тези стълбове. Но между тях те могат да пуснат една такава танда. Просто танда с нещо съвременно. Някоя Лос Косос, Фиерро, Аранке и, не знам… подскажете ми още какво. (смее се) Да-да, и Секстето Милонгеро (Sexteto Milonguero). Така отдаваш дължимото и на съвременната музика.
Въпрос: А дали преди диджеят е бил главен герой на милонгата, питам, защото сега е модерно да заявиш с патос „Да, аз съм диджей!”? Нали винаги е имало хора, занимаващи се с музиката?
Х.: Да, да. Диджей имаше… Но гледай, ще обясня. Казваха ти: „Ще има милонга”. На някое хубаво място или просто милонга, която вече е супер-мега-хипер-известна. Например „Regine”. „В сряда ще има милонга в Regine”. „А, готино! И кой ще пуска музиката?”. „Карлитос”. „Тва е, отиваме”. Тоест ти не питаш, кой е организатор. Питаш за музиката и това е. Това беше гаранция, че нещата ще минат добре - защото този момък ще подкачва и подкачва настроението цяла нощ, пускайки, пускайки, пускайки музика, и няма да има нито една танда, която да не ти хареса. А не това, което ще ти извадят от сандъка, да ти го пускат, защото искат да го наложат на мода. Не е добре така. Хубаво е, когато човек знае, в какъв момент да вземе нещо от сандъка, и да го метне в залата с ей такова леко движение (показва), по такъв начин, че с една лоша танда да не убие настроението за цяла нощ. Бях диджей преди да почна да танцувам. И сега, ако говорим за гъвкавостта на съвремието – искаш да пуснеш Ди Сарли с Флорио? Ди Сарли с Дуран? С Подеста? Пусни танда с четири различни певци. Ако те са един от друг по-добри, защо да се инатим, и щом сме пуснали Ди Сарли с Подеста, то всичките четири танга трябва да са само с Подеста. Не е лошо да сме гъвкави. Харесваш Флорио? Едно танго – с Флорио – за теб. Едно – с Подеста – за него. Едно – с Дуран – за мен (смее се). И всичко се нарежда като резултат по добър начин, защото излизам от милонгата и дори диджеят да не ми е пуснал цяла танда с Дуран, доволен съм и от това едно парче с него. А пък и това, че ми се получава настроението най-добре с Дуран, не значи, че не обожавам този оркестър и не танцувам с удоволствие дори и да са с друг певец, без да се разваля крайния резултат.
П.: Имаме време за едно кратичко въпросче и ще завършваме…
Х.: Уууу…
От залата: Не, не става!
Х.: Можем след това да останем още? Както след края на предаване по телевизията, ще изключим камерата, че сега това се предава по цялата планета (смее се)
П.: Въпрос от Лети Куева, от Мексико…
Х.: Ааа, Лети от Мексико, да-да.
П.: …такъв въпрос: доколко е важна, според теб, скромността в тангото? (какво, според теб означава да си скромен в тангото?)
Х.: Не е нужно да си скромен! (смее се) Скромност? Ох, Боже, странен въпрос, дали ме пита като танцьор или като милонгеро или как…
От залата: Като Хавиер.
Х.: Да… Работата е в това, че понякога така ми задават въпроса, като Хавиер... Така и ще отговоря, като Хавиер, не повече от това. Наистина, дали у някого има или няма вътрешно високомерие, надменност, то все пак той не може да бъде само скромен. Невъзможно е всичко да е бяло. За да познаваш добре бялото, трябва да знаеш какво е черното. Да не се фиксираме в нито едното превъплъщение и да не позволяваме то да ни запълни изцяло. Скромен човек съм. Харесвам тангото, но хората от тангото аз подбирам. Не ги харесвам всички тези от тангото. Тези нощни, странни, мрачни хора и тези странни нощи, в които нещата са далеч не само в розов цвят. Но харесвам тангото. Тангото аз откривам за себе си всяка сутрин, когато се събуждам, пускам Гардел и пия мате или пък Д’Агостино и пия мате, или мога цялото утро да пия мате, да слушам Д’Ариенцо с Ечаге. Има танго за вечерта, има танго за деня и танго присъства в моя живот през цялото време, и в такси да седна, и там има танго. Всеки човек избира за себе си хората от тангото. И с някои от тях, които са в сърцето ти, създаваш нещо като собствено семейство. Много от тези, които сега са в залата, живеят в моето сърце, в мен, като скромен човек; това са те, от които е съставено моето семейство, скъпи за мен хора. И с тях аз се запознах на милонги, чрез тангото, благодарение на тангото. Но понякога е необходимо да си надменен и високомерен, за да се справяш с тези, които се опитват да оказват натиск на невербално ниво. Невъзможно е да си някакво растение, магданоз някакъв. И под слънцето, и под луната, и на милонга. На милонга, ако не си подготвен, ще те одерат, ослепят и счупят краката. И милонгите са прекрасни именно затова, че съдържат неща, показващи че сме хора. Зарази определени, не е ли така? (смее се) Ние сме прекрасни и ужасни, добри и лоши, лъжа е, че има скромни хора и нищо повече, хора, в които няма нищо вътре. Всички ние вътрешно се борим с този кучи син, и всеки иска да стане по-добър като личност, като човек. Но всички ние знаем, че вътре в теб присъства и Ева, и истинска развратница (към една от девойките).
От залата: Естествено.
Х.: И точно затова ти си богиня, ти си прекрасна. Защо? Именно защото всяка сутрин ставаш и мислиш как можеш да станеш по-добра. Точно така мисля. Всички трябва да търсим способ да сме по-добри. Има хора, които не го могат, защото са унили и меланхолични, от това им е зле, нещастни са, а когато си нещастен, ставаш недобър човек, надменен, високомерен, насочен към това, да накараш тези, дето са като магданоз, да се почувстват зле, ти ам-ам и ги изяждаш. В този случай магданозът също трябва да има високомерие и надменност, сила, за да спре тези посегателства. Трябва да се оцелява, и не само на милонга, нека отговорим на Лети именно така, доколкото скромността трябва да се уравновесява с надменност и високомерие, вътрешно да поддържаме този баланс. Не си струва да имаме повече високомерие и по-малко скромност, необходимо е да има еднакво количество. Точно благодарени на това високомерие, тази позитивна надменност, ти можеш да общуваш с хората – и с тези, които те обичат и с тези, които не те обичат. Ако в мен нямаше част от това високомерие, най-вероятно аз нямаше да мога да общувам с много хора, мислейки: „Не, не, аз съм много скромен, не мога да говоря с всички тези хора“. Не. Аз съм скромен и ще танцувам за хората, като мен, за моите обични, но също, с определена доза високомерие, ще мога да танцувам и за всички тези, които не ме обичат. Не ми харесва фалш от типа: „Скромен съм, скромен!“ Това го разправяй на баба си, не го вярвам аз. Не, скромността трябва да се уравновеси с тази дивотия, която също имаш в себе си, нито една от тях не трябва да надделява, защото ако това стане, изглежда фалшиво, неестествено, ти преставаш да си сам себе си.
От залата: Че кой не те обича, Хавиер? От никого, нито веднъж не съм чула: „Хавиер не ми харесва“. От никого.
Х.: (смее се) Възможно е, но аз говоря най-вече за работата над себе си, вътре. Както казах по-рано… и в днешната беседа също, също ще кажа още нещо, което сега не съм. Ако ми харесва тангото, не вземайки под внимание хората от тангото, мога да дойда на милонга, да звучи танго, и да няма нито един човек, сам съм на дансинга, и при това да съм най-щастливия човек, защото ме има мен и тангото. Но няма да мога да танцувам. Защото инструментът, който ми трябва, за да съм щастлив, е жената. Ако харесваш тангото и обичаш жените, теб ще те обича цялата планета. Да, понеже ако те обичат жените, то край, проблемът решен! (смее се) И много не те интересува, обичат ли те мъжете или не. Знаеш ли защо? Защото мъжете винаги следваме жените. Тангото е в ръцете на жените. Защото вие, жените, знаете, че няма да можем да танцуваме без вас, и обратното също. Мъжът е този, който създава стила, мъжът трябва да твори някаква хореография, някакъв рисунък под звуците на музиката. Да предположим: Канинг, свири Тантури и аз съм на пода сам – аз съм като без крака, без сърце – трябва ми девойка, жена, за да мога да създам нещо. Жената – не е тя, която създава, мъжът прави тази хореография. С кого? С този инструмент, който се явява жената. И тя също мисли, също чувства, в нея също пулсира кръв по вените. Тя допълва този, който танцува, и така се ражда нещо несравнимо. Във всеки случай, няма как да има никакви грешки, защото всичко това е творение на двамата, както създаване на дете. И това е прекрасно!
П.: Хайде за край на нашата беседа да направим кратка серия въпроси и отговори. Не правим това, защото записваме с камера; така или иначе ние го снимаме, но не за да направим филм.
Х.: Вижте как ме омайва (смее се)
П:  Не, не е съвсем така.
Х.: Не, не! Това много ми харесва! (смее се) Но хайде първо аплодисменти (аплодират).
П: Задавам ти кратки въпроси, на които ще даваш бързи отговори.
Х.: Бързи отговори? Уфф (смее се). Никак не умея да давам бързи отговори.
П: Започваме! Танго?
Х.: Una Fija
П: Оркестър?
Х.: Ди Сарли
П: Певец?
Х.: (смее се) Направо ме убиваш. Флорентино (Francisco Florentino)
П: Кумир?
Х.: Чакай малко да помисля. Обезателно в тангото ли? Ок, ок, в тангото. Баща ми.
П: Дансинг?
Х.: Имам два любими. Канинг. Канинг заради танцовия под, разбирате ли? Канинг заради пода, а заради енергията – Съндърланд, където подът е просто кошмарен, но това е най-хубавата милонга на света.
П: Мечта?
Х.: Каква мечта? Не зная... Да се случат в живота всички тези глупости, които наговорих сега (смее се).
П: Най-голямото ти достойнство?
Х.: (закачливо, с тих глас) Скромността (смее се). Най-голямото ми достойнство... Не знам. Има много хора, които ме познават и е възможно да кажат, че съм се променил. Но според мен, когато Господ е раздавал търпение, съм бил първи на опашката.
П: Най-лошото ти качество?
Х.: (шепнешком) Високомерието (смее се). Недостатък... (смее се) Харча всичките си пари. Не умея да спестявам. Това е недостатък.
П: Това, от което най-много се възхищаваш във всеки танцьор?
Х.: (смее се) Ако танцува, танцува. Това е, което ценя най-много.
П: А какво не понасяш?
Х.: Ако не умее да танцува.
П: Танго, валс или милонга?
Х.: Танго.
П: Бански или шорти?
Х.: Бански (смее се). Бански или шорти… Ама че въпрос…(смее се)
П.: „Los Mareados“ или „Poema“?
Х.: „Los Mareados“.
П: Отгоре или отдолу?
Х.: Харесвам средата (смее се). Учудени ли сте? (смее се)
П: На милонга: Просто излизаш или излизаш с кръстосване?
Х.: В каква ситуация? Танцувайки милонга или на милонга?
П: На милонга
Х.: Кръстосвам.
П: Ди Сарли или Д'Ариенцо?
Х.: Ти вече ме пита....А, не....
От залата: Вече те питаха за оркестър, а сега въпросът е кой от двамата предпочиташ?
Х.: Да-да. Д’Ариенцо. Д’Ариенцо ми харесва. Нека е Д’Ариенцо.
П.: Чичо или Копес?
Х.: (смее се) Мисля, че ще избера Чичо, защото него го познавам повече. С Копес не се познавам.
П: Най-добрият съвет, който са ти давали някога?
Х.: О, тук трябва да помисля. Даже не знам, на ум ми идват най-простите неща. Мисля, че най-добрият от всички беше, надявам се да успея да предам идеята: Когато се раждаш, се раждаш малко момченце или дете. Когато някой се ражда акушерката казва: „Роди се момченце“, а не „Роди се човек“. Най-добрият съвет беше: „Старай се всеки ден да бъдеш по-добър човек“.
П: И сега за финал, съветът, който ти би ни дал днес?
Х.: Всичко, за което говорихме днес, практически всички отговори на въпросите. Не ставайте да танцувате, ако не сте почувствали това, ако не сте подгрели сърцето си. Ако сте отишли да танцувате - танцувайте, позволете си, ако го правите от сърце. Ако чувстваш дори движението, което си направил лошо, ще изглежда добре. И никога не казвайте „да“, когато сте длъжни да кажете „не“. „Не“ е по-важно от „да“. Научете се да казвате „не“. В много ситуации. Не само на човека, който ви кани да танцувате. Научете се да казвате „не“ на себе си, например: „Повече няма да правя това“, „Няма да си простя това“, „Повече няма да общувам с този лош човек“, научете се да казвате повече „не“. Живеем в епоха на някаква революция, когато отговорът на всичко е „да“ - искам да си позволя да направя това, искам да направя онова. През цялото време „да“, какъв ужас. Не, трябва да умееш да казваш „не“.  „Не“ те освобождава. Например тя не иска да танцува. Обаче момчето я кани и тя се съгласява. В тази ситуация тя сама си вреди, като не се е освободила. Освен това тя ще прецака тандата на това момче, а в края на краищата той иска да потанцува с нея. Тя ще се изправи пред него със своето скрито „не“ и ще прецака тандата, разбирате ли? „Не“ често спасява тангото. Да, то го спасява. То съхранява възможността за теб да изтанцуваш истински една танда и да отидеш да си легнеш. Сега резюмирах тези три-четири момента. Важно е чувството,  важно е да живееш в танго, с любов, техническата страна не е така важна. Вечно първа е тази тема за техниката, витае във въздуха, някакви ужасни прототипи, които са толкова силни, че всеки е забравил за себе си. Жените забравиха как да бъдат жени в тангото. Те или са милонгери, или танцьорки. Не жени на дансинга. Това е за съжаление.
П.: Аплодисменти за изпращане (аплодисменти).
Х.: Следващият път тези, които задавахте въпроси, заповядайте пак. Тези, които не зададохте, няма да ви поканим (смее се)

Перевод на русский язык Ильи Семочкина
Превод на български, К. Стоянов, Т. Клисурова

Имам въпрос към Вас (част 2)

Превод със съкращения през руски http://www.otango.ru/texts/rodriguez2.html
Интервюто е взето през 2012-та г. https://www.youtube.com/watch?v=Dt0RTMr-pDM


От залата: Имам въпрос …
Хавиер Родригес: Как се казваш? Откъде си?
Из зала: Ромина от Неукена. Въпрос: Да се върнем към теб, баща ти, и към това, как си започнал да танцуваш. Кога почувства, че от всичко това ще се получи твоя професия, какъв съвет ти даде той? Или просто те остави сам да създаваш кариера, пуснал те е да летиш?
Х.: (замислено) Да, той …
Пепа: Но той (Хавиер) няма как да си признае …
Х.: Не съм го казвал (смее се) Виж, би било любопитно ... Той ми каза: „Ти си ми син и аз искам да танцуваш. И че сам си го избрал ми харесва”. И му се прииска да ми препоръча първото танго, което да изтанцувам. Сега мога да кажа, че на това дължа много в моя живот, той като да ме благослови с това танго. Това изпълнение беше в крайна сметка мощно критикувано от много милонгероси, които му казваха: „Как можа да го насочиш да танцува Bahia Blanca на Ди Сарли? Направо му уби кариерата. Та той току-що започва ... Какъв ужас, да му натрапиш Ди Сарли ...” (смее се) Да, защото това беше на милонга, и го гледаха милонгеросите от старата гвардия. Татко ми каза: „Искам да танцуваш това танго, но да кажеш пред всички, че е твой избор”. Той бе този, който ме подготви. После, с течение на времето, той ме съветваше и учеше на много неща - на това, което разказах на Лаура. Кодигос - правилата на милонгата. Когато си възпитан и ги знаеш, на милонга не откриваш някакъв непознат свят, а едно ново семейство, с което се срещаш в събота вечер например. Баща ми ме учеше на много неща, като да не натрапвам своите мисли на другите, да не задавам излишни въпроси, да не копирам: „Да, разговаряй с хората, слушай какво говорят, но не задавай въпроси от сорта на «с какво се занимаваш?» или «коя е девойката, с която дойде тази вечер?»” (смее се) Ако твоя въпрос е относно технически съвети, то откровено казано, той не се престараваше в това отношение. Той ме научи да танцувам, не ми казваше „Сложи крака така, ръката иначе, а тялото ...”.  Не. Подчертавам, че ме научи конкретно да Танцувам. Разбира се, с течение на времето добавях това-онова към танца с негова помощ, но то беше, защото аз го исках. Гледах другите, и исках да науча нещо ново. Но той ме научи да Танцувам, ни повече, ни по-малко. Не ме учеше на крачки, на очо или „сандвич”. Нямам такъв спомен. Той е този, въвел ме в света на танца, научил ме да наблюдавам танца у другите. Хора, аз съм виждал такива танцьори, че и до сега не мога да повярвам в това. Например… Знаете ли Грасиела Матера?, организатор на милонги в Съндърланд? Видях изпълнение на тази жена, танцуваща с мъжа си. Няколко дена преди това ги наблюдавах на практиката на баща ми, да работят над някакъв нещастен „сандвич” - ставаше прилично, не повече. И татко ми каза: „Гледай, този мъж е три пъти по-стар от теб. Забележи, че нищо не си измисля”. А на милонгата, когато видях изпълнението им, не можах да повярвам - толкова много и така качествено изпълнени елементи в танца. Седи ми в главата това, невъзможно е да забравя. Беше на неговия рожден ден. Поканиха го на дансинга и той танцува така, сякаш това прави, откакто се е родил. Танцуваха на „Еманципация” и изглеждаше все едно е хореография, над която са работили цял живот.
П.: Имаме въпрос …
Искам да попитам две неща: В кой момент ти избра тангото лично за себе си, не под влияние на баща си? И второ, каква беше първата прегръдка в танца с Жералдин?
Х.: Ако правилно съм разбрал въпроса, то отговорът е много прост. Когато той разбра, че тангото ми е интересно, той се зае с мен. Вече разказах, че отначало той не го правеше. Не се намесваше, чакаше сам да клъвна, хубаво да се закача. И когато се случи, той се захвана. Слагаше ме на стола пред телевизора и ми показваше видеозаписи. Държеше ме пред екрана по два часа да гледам милонгероси, половината от които още тогава беше измряла, но има такива, живи и досега. „Виждаш ли, това е Порталеа, това Чино, а това, Ел Турко”. И „Виж, този умря преди 30 години, а този пък …” Назоваваше ги по прякори, имена и фамилии. За такива тангери като Ла Руса, стопанката на Канинг, La Gallega, всички ми показваше…
От залата: А на колко години беше тогава?
Х.: 18-19.
От залата: Значи вече като възрастен …
Х.: Така е. Той искаше да се потопя във всичко, чрез видеото. Случваше се и той забелязваше, че след известно време ми ставаше скучно, изключваше ми се мозъка: „Татко, това не ми харесва, това е ужасно”. Не че вече не бях вече заразен от духа на тангото, и от музиката му. Ди Сарли, Пулиезе, Тройло – всичко това ми харесваше. Това видео не разбирах, защо ми го показваше, не бях готов още да го възприема. Той каза „добре” и тогава успя да ме впечатли с друго видео с Мигел (Анхел Зотто) и Милена (Плебс), където на сцената се появява жена с такава рокля (показва), с прическа, макияж и всичко останало, после излиза мъж, прегръща я, и танцуват, заемайки различни пози ... Безумно ми хареса, зашемети ме, превключих някак и ми стана интересно това друго танго, друга формула, друг маниер на танцуване. Видеото свърши, аз останах на стола, като залепен, а после го ударих на молба да ме научи като момъка на видеото. Той отвърна: „Не, аз не мога да те науча така да танцуваш. Ти трябва с него да работиш”. Аз пък: „Не, притеснявам се, няма да отида, научи ме ти”. Той пък предложи да гледаме още записи.
Същата вечер, Мигел и Милена танцуваха в Съндърланд и татко за пръв път ме заведе да ги видя. Каза ми да вляза отзад, незабелязано, през втория етаж. Слязох по стълбата и гледах, затаил дъх. А после, след шоуто в два, отидох на дискотека. По това време ходех на „пунчи-пунчи”. (смее се) Какво още ме попитахте?
От залата: За първата прегръдка с Жералдин.
Х.: Когато за пръв път се прегърнахме? Такива подробности искаш да знаеш? То бива, то може … (смее се) Не, но все пак не беше танго. Първо, Жералдин я видях първо на улицата, явно това си пропуснала … (смее се)
От залата: Как на улицата?
Х.: Да, на булевард Кабилдо, на автобусна спирка. После, същата вечер, бях поразен, виждайки я да танцува по телевизията с някакви декаденти. По-късно се запознах с нея в „Sin Rumbo”, където тя постоянно танцуваше с Порталеа. Първата ни прегръдка беше такава … Малко преди това татко ми каза: „Ако сега танцуваш с нея, няма да се върнеш вкъщи” (смее се). Аз се осмелих и я поканих на кумбия, тогава почти не танцувах танго. Да, танцувахме кумбия (смее се). С времето разбрах, коя е тя, девойката, която ми хареса и чиито танц харесах, но в този момент тя беше просто поредната позната. Не че не ми бяха казали, че тя е митична фигура, гръцка богиня, че трябва да си сложа неин портрет на стената… Но в този момент тя беше просто още една девойка, не ме интересуваше коя е тя. Но и татко все ми говореше, виж, виж я как танцува. И аз взех и я поканих на кумбия, понеже не исках да се излагам с базова осморка с кръстосване, после очо със „сандвич”. Тя беше такава велика тангера, как да я поканя на танго, тя ще изпадне в ужас, ще я изплаша, тандата ще бъде провал. Предпочетох кумбия за разведряване. Беше последната кумбия, след което пуснаха бавна танда на Луис Мигел (смее се). И тя каза: „Няма да танцуваме това бавно танго, нали?” А аз отвърнах „Добре”. А тя: „но все пак може едно танго”? Аз: „Не,не,не”. А тя: „Да изтанцуваме това, да изтанцуваме това!” А аз просто исках да поговоря с нея, нещо от рода на: „Здравей, как си”?, ”Какво правиш”, „С какво се занимаваш”?, „Коя си ти”? - като човек с човек. Но беше сложно...
П.: Марина има въпрос…
Марина: Да сменим малко темата, как се отнасяш към танго-нуево? Към отличителните му черти, разликата между това, което е било преди, и това, което е сега, сегашната младеж…
Х.: Виждаш ли, танго-нуево вече не е нуево (ново), то вече е виехо (старо). Танго-нуево вече е на повече от 10-12 г., ако броим от момента, когато се появи този термин. Та тогава, година-две по-късно, благодарение на него, ми се появи много работа, понеже по-рано всички повече или по-малко си приличахме. Щом се появи този нов тип танго, веднага се видя голямата разлика с дотогавашната форма на танцуване, по-традиционната така да кажем. За мен това беше много добре, заработих доста пари заради танго-нуево (смее се). Бих му сменил името, по-точно фамилията. Защото го назовават така, за да подчертаят негова особеност. То има хиляди имена, танго-нуево, нео-танго ...  Аз предпочитам „танго на днешния ден”. И появилите се с него изменения трябва да бъдат приети, когато това стане, ще настъпи еволюция.
Марина: Може ли да считаме за милонгероси съвременните младежи, ходещи на милонги?
Х.: Да. Милонгеро – това не е, как ти танцуваш, а това, как чувстваш, как се държиш, какъв си по отношение на тангото. Не е важен типът на танцуване - за това говорих с Пепе преди минути, че дори да идваш на милонга по бельо (но разбира се, на токчета) и чувстваш, то не е важно как танцуваш, нито с кого танцуваш - ти просто танцуваш. В крайна сметка твоят стил не те определя доколко си милонгеро. Всички ние, които ходим на милонги, сме милонгероси, защото мястото е наречено милонга. А защо така се казва? Защото вътре има милонгероси. Изобщо, нека по-малко мислим с митични категории от сорта на „тук са приятелите, там са враговете”. През всички тези години работих заедно с колегите, танцуващи нуево - прекарвах сутрините с много от тях, пиейки мате, следобедите пък на плаж сме ходили... Просто трябва да се разведрим и да помислим кое е най-важното, което в крайна сметка има отношение към любовта или неприязънта към танго. Да смалим егоизма, понеже егоистът говори: „Трябва да се танцува както аз танцувам, понеже съм милонгеро и съм сложил вратовръзка, а те не”. Но ако няма вратовръзка и танцува, както майка го е родила, съвсем ужасно, както му хрумне, но танцува - тогава не е важен стила. Затова и го нарекох танго на днешния ден, защото през 40-те е нямало джинси и хората са обличали строги панталони, защото друго е нямало. Модата тогава е съществувала и се е формирала в течение на векове, а не няколко години. Мъжката – костюм, вратовръзка; женската – дълга рокля, имало е кодекс на облеклото. Но защо, ако в 2012 г. танцуваме танго, да се обличаме като в онази епоха? Няма защо. Ти си отлично облечена за танго. Защо да си променяш маниера на обличане? От което няма да бъдеш нито повече, нито по-малко милонгера. Някои се обличат като монахини, но никак не са за уважение, защото танцуват с теб и нищо не чувстват. И всичко останало в този случай изчезва...
Темата за танго-нуево заслужава уважение защото то е отражение на действителността, това танго на днешния ден, когато жената има кола, квартира, ключ от своя офис. В този случай тя застава пред мъжа с всичко това зад гърба. Те са дистанцирани един от друг. Може той да няма работа, да е по-малко успял човек, и да не може да поеме отговорността в прегръдката. А и жената му говори, че има нужда от свое пространство, и т.н... При това е съвършено ясно, че нормалното танго ще съществува винаги. Трябва да се стараем да уважаваме това, че ще има различни видове танго, защото ние всички сме различни. Тук не присъства никой, който е облечен като през 40-те, пък и е доста топло за това. Разбира се, някои правила, за които вече споменах, трябва да се спазват, например чистота. Как можеш да искаш някой да те прегърне, ако вониш? Ако тя или той иска да се отдели от теб, попитай защо. Не защото лошо танцува. Може техниката ѝ/му да е друга. А иначе, ние трябва да сме взискателни, преди всичко по отношение на самите себе си и да се запитаме: „Защо тя не иска да ме прегърне?” Ако аз насам и натам, навсякъде и всякога се прегръщам, идвам на милонга, каня тази, тази и тази и с всичките три се прегръщам, ти виждаш това, и ако те поканя, трябва да очакваш, че ще те прегърна, ти също. Ако не, отказваш и всичко е точно. Казваш „не” и си свободна, разбираш ли? Естествено.  Едно „не” те освобождава от всичко.
Марина: Още един въпрос…
Х.: Откъде си?
Марина: От Бразилия
Въпрос: Днешното танго е по-скоро световен феномен, не само аржентински… Теб не те ли озадачава това?
Х.: Не, много ми харесва. Знаеш ли защо? Защото аз го направих световно. Нали аз пътувам всяка година по три-четири-пет месеца? Как да не кажа, че искам тангото да е световно - пътувам в Русия и из Азия и засаждам това в тях, напоявам ги с танго, тоест именно аз отглеждам тези растенийца по целия свят. Харесва ми това разпространение по цял свят. От тези, които сега присъстват, само една (показва в залата) стои и съхранява тангото тук, без да пътува. (към една жена) Ти нали не пътуваш, но пазиш тангото тук?
От залата: Да.
Х.: Ти поливаш тези растенийца тук, по цели дни? (смее се) Аз, когато съм тук, също поливам цветята. Когато замина, съм отговорен за тези, които са там. Тангото е родом оттук, родило се е тук и ще е тук и по-нататък. И хората безумно харесват това, идват от всички краища на света, и на мен също ми харесва. Харесвам, когато евреин танцува с мюсюлманка, китаец с африканка – това може да се види само на милонга. Обожавам това защото няма цвят на кожата, религия, нищо няма. Важен е танца. И това, че всички ние, хората, имаме миризма, различна миризма. Трябва да го знаем. Ако ще ходя на милонга и ще се прегръщам с миришещи хора, по-добре да си прегръщам кучето. Тези основополагащи неща трябва да се имат предвид.
П.: Мика имаше въпрос…
Мика: Имам два въпроса…
Х.: Харесва ми, че идвате с по два въпроса. (смее се)
Мика: По повод на интернационализма… аз, наблюдавайки хората на милонги в различни страни, чувствам, че у азиатските мъже, и по-точно в Япония, има нещо вътрешно, нещо, което са овладели понякога дори по-добре от аржентинците. Как смяташ, какво е това, което кара тангото така здраво да се вкорени в тази част на света, за разлика от другаде? После ще попитам още нещо…
Х.: Отговорът няма да е много приятен. Това е въпрос на културни особености. Аржентинецът е безделник, мързелив, и смята, че всичко знае. Сърцето му е по-голямо от главата, и той дава, дава, дава ... И когато трябва да получи нещо в замяна, говори: „Не, няма нужда, и така е добре, не е важно”. Имам представа за това, понеже много години пътувам в далечни страни и използвам тяхната плодородна почва. Присаждам това, което искам, понеже това, което казвам, за тях е свята истина. Възползвам се от това и го смятам за нормално. Когато те покани някакъв момък, танцуваш мощно, енергично с него, и накрая казваш „Гледай какъв маниер на танцуване има този китаец...” После танцуваш с аржентинец, и у него в същата ситуация откриваш още много неща. В него има аржентинизъм, например, – тип на походката, маниер на разговор, жаргон, голямо количество и разнообразие на думите, които той може да ти каже – всичко, което искаш. Но, при всичко това, аржентинецът … също имам представа за това, понеже пътувайки в други страни, се улавям да мисля, какво би ми коствало да отгледам пиленца и тук, да създам аржентинци. И правя това. Но това е мъчение, аз страдам, преподавайки тук, защото на занятия е пълно с жени, и мъже, които идват, понеже са доведени от жени. И тези мъже, когато искаш на нещо да ги научиш, хващаш някого от тях и за да му дадеш задача, разговаряш с него, обясняваш му нещо. А той „А, аз това си го знам - ти какво, на мен ли го казваш?”, след което: „Научи ме на някоя стъпка”. Това, за което ме питаш, се предава от баща на син, от мъж-преподавател на мъж-ученик. Това са мъжки дела. В този случай, как да провеждаш занятие, когато темата е за такива фундаментални неща и пред теб са жени, довели своите приятели. И тези жени казват: „Ама не, той ме доведе, защото той добре танцува, а ти на мене обясни…” И как да им помогнеш?
От залата: След като не искат да разберат…
Х.: Не искат, много забавно…
От залата: …не, невъзможно е…
Х.: Да. Харесва ми идеята да помагам тук на тези, които могат да се развиват на това ниво. Аз просто ходя там, където моето слово струва нещо и не се оспорва. Да ти кажа ли какво ме забавлява? Когато те чуят отговора ми на техен въпрос, и почват да го оспорват. Край. Точка. Не продължавам разговора. Това, което преподавам, е така и това е, разбираш ли? Естествено можеш да отидеш при друг и да попиташ него. Не че аз проповядвам някакъв абсолютен закон в танго, но когато се обръщаш към даден маестро, трябва да приемеш неговата истина, да я почувстваш, преживееш, да я претвориш върху себе си. После, ако това не е полезно за теб - нищо страшно, ще отидеш при друг. Но когато спорят с тебе . . . Сега учениците ръководят преподавателите. Маестрото чака да получи одобрение от учениците и да види, нямат ли те някакви коментари. В YouTube те пишат коментари под видеото му и др. подобни... Това по принцип е хубаво. Но в момента, когато преподавател иска да ти каже нещо, трябва да спреш и да кажеш: „Ще опитам да направя така”. Точка. Но не, те продължават „Виж сега, питам теб за това, но всъщност аз знам как се прави от друг майстор, които го обясни съвсем различно - аз искам да го направя като среден вариант, смес от твоя и неговия”. Още преди да е разбрал и усетил какво му препоръчваш. Тогава добре, запази го за себе си това, и тичкай вкъщи. Смятам, че е важно, когато човек има само един наставник в обучението. Като получите всичко от него, търсете друг, щом искате. Не се занимавайте с десет наведнъж. Това има последствия.

Перевод на русский язык Ильи Семочкина
Превод на български, К. Стоянов, Т. Клисурова

Имам въпрос към Вас (част 1)

Превод със съкращения през руски http://www.otango.ru/texts/rodriguez.html
Интервюто е взето през 2012-та г. https://www.youtube.com/watch?v=0PD-mQKOidI

Пепа: Здравей!
Хавиер Родригес: Здравей! 

П.: Ако не греша, започнал си да танцуваш съвсем малък. Какъв беше твоя първи допир до танго?
Х.: Не бях съвсем малък. Бях накъде на 18-19. И този първи контакт с тангото се случи по повод на това, че баща ми е милонгеро, а пък на мен тангото не ми допадаше; но започнах да ходя на неговите занятия, за да не седя само вкъщи затворен с малката си сестра, която трябваше да гледам. Той беше шофьор на такси през деня, а вечер провеждаше уроци. И това беше единствен вариант за мен, да ходя вечер с него. По този начин се случи първото преобразование в главата ми. Винаги разказвам това, понеже тогава наблюдавах танцуващите, а задушната миризма създаваше в мен усещането за нещо срамно и скучно, и което ми се струваше част от моята култура. Веднъж седях, наблюдавайки с едно око сестра си, когато до мен седна сериозен и елегантен господин. Малко по-късно, пристигна жена със съпруга си, който след целувка я остави на практиката, и излезе да я чака в бара на ъгъла. Тя приближи мъжа до мен: „Здравейте дон Хуан”. Той отвърна „Добър вечер, доня . . .” 
П.: Инес.
Х.: Да, „Инес”. „…колко е хубаво, че сте тук, нека малко потанцуваме!”. И те затанцуваха и танцуваха така, сякаш са били любовници целият си живот. На мен това ми се стори ужасно: „Боже, каква е развратница тази лелка, мъжът ѝ току-що я остави, целувайки я по устата . . . а този пък уж беше такъв сериозен . . .”. Докато танцуваха, те сякаш се унищожаваха един друг, но не в смисъл, че се нараняваха физически - между тях се раждаше, течеше и обменяше огромна енергия. Когато после се върнаха, тя му каза „Благодаря, че потанцувахте с мен, мъжът ми ми позволява да ходя на милонги, и само с Вас се получава така прекрасно!”. А той: „Да, Вие ми напомняте за жена ми”. След това казах на татко „Тази лелка е нещо като развратница, пък и този не е читав”. Той отвърна „Не, Хавиер, те така си танцуват винаги заедно. Няколко танга, но след това всеки си продължава по пътя, зает със собствените си дела.”. И това ме порази. Излиза, че тангото събира хората за кратко, за танда или две. Разбрах, че трябва да се науча да „чета субтитрите”, не да виждам само тази повърхност, която отначало ми изглеждаше глупава. Това беше първият път, когато видях как хората всъщност танцуват танго.
П.: И така ти реши…
Х.: Не точно реших, но разбрах, че танго е нещо друго. Никога няма да забравя този миг, никога…(смее се)
П.: А помниш ли какъв беше твоят първи урок? Как се почувства, представяше ли си, че ще станеш какъвто си сега?
Х.: Нямаше „първи урок”, защото винаги бях на занятия и практики, заедно със сестричката ми. Или пък помагах при организиране на танго-събития. Баща ми от дълго време се занимаваше с това, и аз му помагах. Започнах да танцувам, без да се усетя, понеже ме „засмукваха” малко по малко - показваха ми това онова. Най-вече защото баща ми имаше за ученички няколко млади девойки, и ми харесваше да танцувам с тях или просто да си общувам, шегувайки се, че това моето не е точно танцуване. Баща ми се държеше настрани, по-скоро неговата жена се занимаваше с мен, показваше (върху мен) как се повдига дамата, как се движи, как се правят разните елементи. Татко се включи, когато видя, че имам желание, и когато почнах да го ръчкам „Тате, покажи някоя крачица, някое ганчо!” (смее се)
П.: И в този момент ти изглежда разбра, че това ще е животът ти. Това ли усети?
Х.: Не, нищо такова …
П.: …но все пак е имало момент на първите гастроли, когато танго е станало твоя работа?
Х.: Да, да, но това стана много по-късно, когато се запознах с Жералдин и започнахме да се срещаме, но всъщност дори и тогава още не. По това време не можеше просто така да се събудиш танцьор в един прекрасен ден.
П.: Не това имам предвид. Разбира се, човек започва да танцува отначало за удоволствие, но има момент, от който започваш да даваш уроци, за се прехранваш от танца, да пътешестваш - този момент, в който осъзнаваш, че танго може да е твоето бъдеще …
Х.: Да, разбрах въпроса, но това свое бъдеще го видях много, много по-късно, понеже тогава тангото беше съвсем друго. Тогава танцьорите не бяха професионалисти и просто ги взимаха от милонгите и ги поставяха на сцената. Ако някой можеше да види тази епоха, то там всичките танцьори бяха на възраст. Млада двойка бяха Мигел (Зото) и Милена (Плебс). Така, ако си мислиш да ставаш танцьор на танго, се налага да се сравниш с Мигел и Милена. Всички останали бяха общество от хора на солидна възраст.
П.: Тоест по това време на милонга е нямало младежи като теб, а ако е имало, то е изглеждало странно, нали?
Х.: Много странно, да.
П.: Как изглеждаше това? Старите милонгероси се опитваха да те държат в някакви рамки?
Х.: Да. Разбери, преди 15-20 години имаше много повече „милонгерос”. Сега те всички умряха. Тогава отиваш на милонга, и много от тях са там. И почти нямаше млади. И тези младите всъщност не бяха млади, а малки. Тези, които сега са на 30, бяха на 10-15 максимум. С Жералдин се запознах, когато тя беше на 15.
П.: Как се случи?
Х.: С Жералдин?… Беше много странно, защото не знаех коя е, за първи път я видях на улицата..
П.: Не на милонга?
Х.: Не, на улицата. Тя беше в ученическа униформа, беше студено, и беше с капюшоном на глава. Ходех си по тротоара, видях я, и я харесах. Вечерта я видях по телевизията, където танцуваше с истински декаденти (смее се). По-късно, една вечер баща ми ме заведе в „Sin Rumbo”, където Порталеа танцуваше през цялото време с една и съща девойка (смее се). Та тази вечер татко ме запозна с нея. Бях я виждал и преди на милонги, но за първи път я видях на булевард Кабилдо.
П.: Булевард Кабилдо?
Х.: Да, на булевард Кабилдо. Стоеше на спирка. Щеше да е забавно да се бяхме срещнали на улицата. Но не, с Жералдин се запознахме на милонга.
П.: Пътуваш и даваш уроци по цял свят, и вече три партньорки са те съпровождали: Жералдин Рохас, Андреа Мисе и сега Вирхиния Пандолфи (б.пр, интервюто е през 2012 г.) и…
Х.: Не, четири.
П.: Четири?..
Х.: Да, един път се наложи да сменя Андреа (понеже беше бременна) със сестра ѝ, Стела. Трябва да добавим и нея, тя също беше с мен на гастроли.
П.: Каква следа остави в теб всяка една от тях?
Х.: Трябва да натисна бутона за прескачане на този въпрос (смее се). Не-не, ще отговоря… Трудно е да кажа, те бяха много различни. Жералдин беше Творчество. Тя остави в мен Танго, много Танго. Тя ме научи на прегръдка, сърдечност, хубава крачка - че трябва да се убиеш от упражнения, но да се научиш на качество в ходенето. Но преди всичко прегръдка. Не говорим за някаква конкретна прегръдка, тя е само една. Не непременно близка. Може да бъде и по-отдалечена, или даже на метър един от друг. Но въпреки всичко да сте в прегръдка. Така тя ме научи, че трябва да танцуваш с човека, намирайки се в идеален контакт с него.
С Андреа ние създавахме Любов, но тя беше любов на партньори по танго. Андреа, като партньорка, беше по-добра. Жералдин беше свръхважна любов в моя живот. Изобщо, тангото на Андреа и Жералдин беше като цяло еднакво – те са започнали едновременно, учили са при едни и същи милонгероси, ходили са на едни и същи милонги, учили са в едно училище, раснали са заедно, ходили заедно на ваканции. Семействата им са били приятели. Джералдин е танцувала с Габриел Мисе (брат на Андреа). Тоест единомишленици в танго, но в моят живот те бяга различни, понеже с едната имахме любов като мъж и жена, а с другата – любов, като между приятели. Сложно е да сравним. Работата е там, че Жералдин тогава беше съвсем млада, започнахме да се срещаме, после да танцуваме заедно, после на гастроли, аз бях примерно на 22 години, а тя на 15-16, тя можеше да напуска страната само с разрешение, тоест тя си беше дете. Когато започнах с Андреа, беше друго – бяхме на еднаква възраст, и двамата зрели – тя на 28, аз на 30. И двамата идвахме с 10-годишен опит при работа в двойка - аз с Жералдин, а тя с Леандро (Палу). И не че чак толкова бързо започнахме да работим заедно, но веднага беше ясно, че ще ни е комфортно един с друг, защото знаехме „рецептата”.
Със Стела беше „яко”, защото да танцуваш със Стела е, като да танцуваш с Андреа, но по-изразително. Стела замина с мен на гастроли, вземайки със себе си някои свои „ефекти”, тоест това, с което аз бях попрестанал да се занимавам. С Жералдин танцувахме и традиционно, и ефектно. С Андреа танцувахме, доколкото беше възможно, само традиционно танго, такова, спокойно някак. И изведнъж аз съм в двойка със Стела и просто ме …(бурна жестикулация). Много ми хареса, защото ми напомни за Жералдин. Ако ги наредим трите, то между русата и черната стои кестенява, като смес от първата и втората, защото пред нея винаги са стояли два примера, сестра ѝ и Жералдин. Така се е получил забележителен комплект от качества в лицето на Стела. (смее се)
П.: А Вирхиния?
Х.: Вирхиния… Откровено, с Вирхиния … как да ти кажа … Вирхиния може днес да ти харесва, може да не ти харесва, защото ако сравняваме … Само аз мога да сравнявам, защото само аз мога да сравнявам с всички жени, за които говорихме по-горе. Ако трябва да сравняваме на ниво, техника, прегръдка и всичко останало, то трябва пак да се съберем и да направим още една серия въпроси и отговори, за да обсъдим това подробно, но единственото, което мога да кажа за Вирхиния, е, че тя сега ми е като майка - мъчи се с мен като с инвалид. Поддържа ме, грижи се за мен, развеселява ме, оживява ме… Работейки с мен, тя ми съчувства, но продължава да танцува. Тя…даже не се замисли, преди да го направи, още повече – когато я помолих да ми помогне, в положението, в което съм (б.пр. заради смъртта на Андреа), тя вече знаеше, че ще я помоля да танцува с мен. Това не означаваше да танцуваме през цялото време заедно, аз просто я попитах „Дали не би ми помогнала сега?”. По-рано два-три пъти сме правили неща заедно, и тя нямаше намерение да се хваща с мен. Това беше хубаво, защото, не желаейки нищо такова, ние все пак бяхме работили няколко пъти заедно и не се налагаше да се запознаваме в танца.Тя се различава много и от Жералдин, и от Андреа. И никак не прилича на Стела. За щастие нито една не прилича на друга, всички те са съвсем истински тангери. Най-главното за мен е, че всички те можеха да прегръщат. Ако една жена го умее, всичко останало  – дупе, крака и не знам какво още – с всичко можем да се справим, да поправим, да изменим.
П.: Въпрос от Вивиана Химена…
Х.: (тихо) Но все тя пита …
От залата: Това са въпроси, дошли по електронна поща.
П.: Хавиер, а какво да кажем за милонгерите на новия век? Смяташ ли ги за милонгери на днешното време, или те се явяват танцьорки? Смисълът който влагам е, че по-рано звезди са били изявени милонгери, станали известни точно поради това, което са показвали по милонгите. Сега, ако не си танцьорка, никой не знае и не говори за тебе …
Х.: Не знам дали правилно разбрах въпроса. Виж Виви, по-рано милонгерите бяха милонгери, защото нямаше друг вариант - не съществуваше това, да бъдеш танцьорка. А пък дори и да приемем, че такъв вариант е имало преди 30-40 години, тези милонгери бяха готови да се превърнат в танцьорки за две секунди. В танго, танцьорката не може да е танцьорка, ако не може да танцува това танго, което се танцува на милонга. За мен това е така и точка. Съществуват танцьорки в други танци, които спокойно могат да вземат една танго хореография и да направят нещо чудесно. Те, явявайки се актриси и танцьорки, умеят да го правят, и ще им се получи добре. Но от гледна точка на тангото (а тук насреща имаме тангероси), ако тази танцьорка я направим милонгера, то тя ще бъде не просто прекрасна, тя ще бъде идеална. И да, пълно е с милонгери на 2000-те години. Проблемът е там, че трябва да имаш посивели коси, да ти увисне дупето и гърдите, трябва да си дебела и ужасна, за да те назоват милонгера. Не. Защо да чакаме да стане това с теб, за да те наречем милонгера? Милонгера, това е тази жена, която обича тангото и ходи на милонга, уважава това „светилище” и усещането в това място. Не е важно дали го усещаш ти самата, но е важно, че разбираш, че тук нещо става. Ето това са качествата на милонгерата. Не говорим за религия, защото танго обединява всички религии, всички раси, цвят на кожата. Милонгерите са много. Даже знам такива и в Русия.
П.: Въпрос от Лаура Иару от Букурещ… (б.пр. европейска шампионка по-късно през 2015-та)
Х.: А, да, Лаурита… Хора, а вие няма ли да задавате въпроси? Аз искам вие да питате, а не само тези от Интернет. За тях ще направим отделна беседа. Тези тук, питайте сега!
П.: Последно, задавам въпроса на Лаура, и преминаваме към тези от залата.
Х.: Да, иначе ще отговоря с мълчание. На Лаура отговарям, а след това …
П.: Въпросът е следният: „Хави, какви трябва да са поведението, маниерите и ценностите, тези основни неща, които всяка жена трябва да има, знае и уважава, танцуваща танго с мъж, по отношение на другите милонгероси и към тангото в цялост, ако иска да бъде милонгера? Същото и за мъжете като милонгероси. Иска ми се да чуя възможно най-подробен отговор.”
Х.: Тази девойка иска урок. (смее се) Добре, да повторим? Тоест тя пита за това, какво е необходима, за да бъдеш милонгера, нали?
П.: Тя пита и за мъжете, какви качества трябва да притежават хората от едно общество, танцуващо танго..
Х.: Толкова много са …
П.: Въпросът е като предишния, но сега и за мъжете..
Х.: (смее се) Добре, нека да отговорим. Вярвам, че са много качествата, които са необходими за милонгеросите и милонгерите. Но ако говорим за milonguero (за мъжете), няма нищо специално там. Ще се опитам да обясня това възможно най-добре. Факт е, че тук в залата има различни хора, принадлежащи към различни други култури. Сега ще говоря за нашата, която се представлява от аржентинската жена и мъж.
Милонгерата, която отива да танцува е обилно напръскана с парфюм, разбира се с добре пригладена коса във фризьорския салон, защото е ходела да танцува само веднъж седмично, в редки случаи и два пъти с мъжа си. Подготвяла се е дни наред. Спомням си, че жените ходеха с прическа направена специално при фризьора или с ролки на главата цяла събота.
Мъжете използваха гел за приглаждане на косата си с най-силната фиксация:  такава (изобразява с ръце). Ризата винаги беше същата, имал съм възможност да видя това, а понякога и костюмът, всичко беше същото. Беше чисто, т.е. беше важно просто да се запази такова, а не да се пере всяка секунда. Имаше много моменти от този род. Въпросът е, че в света има голям брой култури и всички ние сме различни. Има и хора, които изглеждат прекалено обикновено... Говоря от гледна точка на културата, за хората от танго, жители на Буенос Айрес, от различни части на столицата, където танцуват нощем.
Милонгеросите се изправят един срещу друг, всеки с известна доза надменност и високомерие, съединяват се в това, прегръщат се,  те знаят, че ще се прегръщат. При това между тях съществува някакво напрежение, преди да се съединят в прегръдка. Но не да се нахвърлят един на друг. По друг начин се подхождаше към танца. Дамата е знаела какво прави във всеки един момент. Няколко крачки към кавалера, използвайки токчетата и стоейки уверено, при това се е създавало такова впечатление, че тя във всеки момент ще го „изяде”. Милонгерите имаха такъв маниер на поведение. По отношение на мен, разбира се не, защото в мен виждаха дете, но аз наблюдавах как се движат те по танцовия под и зад всичко това прозираше някаква особена мощ. Милонгерите не бяха изискани дами, възпитани в аристократични семейства, които идват на милонгите, за да покажат своята изтънченост, не! Те бяха елегантни, чисти, с парфюм, но ходеха като жени вървящи по улицата и готови да си свалят обувките, за да се защитят във всеки един момент. Веднъж видях жена излизаща от тоалетната в Канинг със забито токче в главата. За щастие вече няма такива случаи. По-късно момичетата започнаха да идват на милонга с къси дрехи, такива че милонгеросите идващи да потанцуват със жените си, просто стояха и им се любуваха. Нравите станаха по-свободни. И този вид поведение, тези качества (за които говорехме), постепенно отмряха, като станаха не толкова строги. И това е към по-добро. Аз мисля, че темата за това, нравите да стават все по-освободени и всичко в тангото все по-разчупено е забележителна. Смятам, че това е хубаво. Но всеки влизащ на милонга трябва да има уважение (това, което вече споменах по-горе) към случващото се вътре, защото когато аз отивам на милонга, не отивам в търговски център, за да разглеждам дрехите, обувките, да покритикувам и да кажа, че тази марка ми харесва повече от другата. Когато отивам на милонга, отивам да танцувам. И във вътрешността на милонгата пулсира огромно количество енергия с всички цветове, много мощна, някои не уважават това и затова понякога биват отблъснати. Темата за качествата, които искаше да разбере Лаура, аз разкрих и ако те присъстват във вас – отлично, ако не - не е важно, но всеки път на милонга вашето сърце трябва да чувства, че даже да сте седнали на едно място - танцува. А танцувайки, да танцувате заедно с партньора. Много време съм прекарал седейки, без да ме забелязват. С такъв баща като моя, който беше организатор на празници и грандмилонги, можех да попадна в същността, но той ми казваше: „Влизаш на милонгата, сядаш тук и стоиш”. Можех да присъствам на милонгите, но не можех да танцувам, защото нямах панталон, а бях облечен с дънки, маратонки, косата ми беше дълга, което също не бе добре.

От залата: И те пускаха така да влезеш?
Х.: Да, пускаха ме, но така че присъствието ми да не безпокои никого. Струваше ми се, че присъствах на нещо изключително, всички бяха с къси начесани коси, със сако и вратовръзка. Нямах нищо такова и стоях не в нужния вид. Всичко това за щастие се промени и стана по-разчупено. Яко е, че момчетата сега ходят на милонги с красиви ризи, обуват чисти дънки, а и обувките на момичетата са едни такива чистички. Но е необходимо да имаш уважение към особеностите на тангото, да не губиш чувството за магия на едно събитие, милонгите трябва да имат свои тайни, тайни на тангото. Но се случва на милонга да отсъства кабесеото, да няма кодигос, но това не е най-важното. Оставете се да ви завладее вълшебството на чувствата. Без да включвам всички онези качества, за които говорих, отговаряйки на Лаура - при всички положения това трябва да го има. Ако не искате да се съобразявате - ваше право е. Можеш да излезеш от вкъщи, както майка те е родила и да отидеш на милонга, но трябва да вземеш разбирането за това какво се случва там. Не може да не обръщаш внимание на чувството. Може да нямаш уважение към случващото се и с вратовръзка, и без нея. Или да не чувстваш нищо облечен в най-хубавия си костюм. В такъв случай защо ти е да го обличаш, ако ти е все едно и не чувстваш нищо? Можеш да дойдеш гол и да чувстваш всичко това. И на никого няма да се сториш нелеп, защото сякаш си облечен. Разбирате ли? Ти си облечен. Никой не може да те покаже с пръст и да каже: „Ти не танцуваш”, „Да аз танцувам, дошъл съм, както майка ме е родила, но танцувам” (смее се). 

Перевод на русский язык Ильи Семочкина

Превод на български, К. Стоянов, Т. Клисурова